— Защо? — питам аз.
Тя наистина трябва да се махне от скута ми. Ох, мамка му... това, че точно сега бузите на задника й притискат члена ми помежду си никак, ама никак не му помага. Ако се помръдне само сантиметър назад.
— Защото искам да знам как ще се почувствам — прошепва тя върху устата ми.
Ръцете ми се плъзгат нагоре по краката й, после по кръста й там пръстите ми се преплитат. По дяволите, тя мирише толкова хубаво. Усещането от близостта й е изумително, а тя само е седнала върху мен. Дори не мога да си мисля как ли бих се почувствал, ако съм вътре в нея, тази мисъл направо ме подлудява.
После усещам, че се притиска в мен през дрехите и малките й бедра едва — едва се раздвижват, само веднъж, за да ме убедят, а след това тя спира и остава там, без да мърда повече. Усещам болезнено възбудата. Очите й се взират в лицето и устните ми и единственото нещо, което ми се иска, е да разкъсам дрехите й и да забия члена си в нея.
Навежда се още повече, притиска устните си в моите и въпреки нежеланието ми плъзва топлия си език в устата ми. Езикът ми започва бавно да се движи върху нейния, опитва го първо на вкус, усеща топлата му влага, когато той се вплита в моя. И двамата дишаме тежко уста в уста. Неспособен да й устоя или да й откажа тази единствена целувка, аз я хващам за двете бузи и силно я притискам към мен, като впивам страстно устните си в нейните. Тя простенва в устата ми и аз я целувам по — нежно, като обгръщам с едната си ръка гърба й и придръпвам по — близо към себе си останалата част на тялото й.
И тогава целувката свършва. Устните ни се задържат едни в други още малко, тя се надига, поглежда ме с такова загадъчно изражение, каквото не съм виждал, но което прави на сърцето ми нещо, каквото никога преди не съм изпитвал.
После лицето й помръква, а онова изражение се стопява в мрака, заменено от някаква обърканост и обида, обаче тя се опитва да ги скрие, като ми се усмихва.
— С такава целувка — казва Камрин и закачливо се усмихва, като че ли за да прикрие нещо по — дълбоко, — ти може би наистина не трябва да спиш с мен.
Няма как да не се засмея, наистина е смешно донякъде, но ще я оставя да си мисли каквото си иска.
Тя се смъква от скута ми и отново ляга до мен, като подпира глава на ръцете си.
— Красиви са, нали?
Гледам звездите заедно с нея, но всъщност не ги виждам, тя и тази целувка са всичко, за което мога да мисля.
— Да, красиви са.
— Ти също... —
— Андрю?
— Да?
Продължаваме да гледаме небето.
— Исках да кажа „благодаря ти".
— За какво?
След кратка пауза отговаря:
— За всичко: за това че ме накара да напъхам дрехите ти в онзи сак,вместо да ги сгъна, за това че спря музиката в колата, за да не ме събуди, и за това, че пя за стафидите — главата й се отпуска на една страна и моята също. Поглежда ме в очите и казва: — И за това че ме накара да се почувствам жива.
Усмихвам се топло, поглеждам встрани и казвам:
— Всеки има нужда от помощ, за да се почувства отново жив от време на време.
— Не — казва със сериозен тон тя и аз отново се вглеждам в нея, — не казах отново, Андрю, а за това че ме накара да се почувствам жива за първи път.
Сърцето ми реагира на думите й, обаче не мога да отговоря. Но и не мога да откъсна очи от нея. Разумът отново ми крещи, казва ми да спра, преди да е станало твърде късно, но не мога. Прекален егоист съм.
Камрин леко ми се усмихва, аз й отвръщам и после двамата отново съзерцаваме звездите. Топлата юлска нощ е направо без грешка с лекия бриз, който духа през откритото пространство, и нито едно облаче на небето. В нощта пеят хиляди щурци, жаби, а и няколко козодоя. Винаги обичам да слушам тези птици.
Внезапно писъкът на Камрин раздира тишината и тя скача от одеялото по — бързо от котка от вана.
— Змия! — сочи с една ръка, а с другата притиска устата си. — Андрю! Ето я там! Убий я!
Скачам, когато виждам нещо черно да се плъзга в края на одеялото. Отскачам бързо назад, а после вдигам крак, за да я стъпча.
— Не — не — не! — крещи тя и маха с ръце пред мен. — Не я убивай!
Премигвам объркан.
— Ама ти току — що каза да я убия.
— Е, нямах предвид буквално!
Още е уплашена, леко се е изгърбила, като да предпази останалата част на тялото си от змията, което е смешно.
Вдигам ръце с длани напред.
— Какво, искаш да се престоря, че я убивам ли?
Смея се и клатя глава, за да й покажа колко е глупава.
— Не просто... няма начин да спя тук сега — тя ме хваща за ръка. — Хайде да си вървим — буквално трепери и се опита едновременно да не се смее и да не плаче.
— Добре — казвам и се навеждам да вдигна одеялото, след като змията се е махнала от него.