За мен той е толкова красив.
— Ти ме плашиш — казвам накрая аз.
Нещо в очите му припламва за миг заради признанието ми.
— Казах, че няма да го направя, трябва да разбереш. Обещах си, че никога повече няма да се сближавам с когото и да било.
Усещам как ръката му около рамото ми ме притиска по — силно и туптенето на сърцето му се ускорява. Чувствам го да бие бързо отстрани на гърлото ми. После той се усмихва и казва:
— Влюбена ли си в мен, Камрин Бенет?
Направо се изчервявам до уши, свивам устни и притискам по — силно лице в твърдия му гръден мускул.
— Не още — казвам и продължавам да се усмихвам, — но съм на път.
— Говориш пълни глупости — казва той и стиска малко по — силно ръката ми. После ме целува по косата.
— Да, знам — отвръщам със същия тон аз и гласът ми заглъхва. — Знам.
Зърнах за първи път Ню Орлиънс отдалеч: езерото Портчартрейн и следващия след него пейзаж от вили, провинциални къщи и бунгала. Във възторг съм от него: като започна от Супердома*, който винаги бих могла да разпозная, след като го даваха най — подробно по новините за щетите от урагана Катрина** до гигантските разперили се дъбове — загадъчни, красти и стари, както и от хората, които сноват по улиците на френския квартал, макар да мисля, че повечето от тях са туристи.
[* Супердом — голям покрит стадион в Ню Орлиънс — Б.пр.]
[** Ураганът Катрина разрушава покрива на стадиона — Б.пр.]
И докато продължаваме да напредваме, аз съм като хипнотизирана от познатите балкони, които опасват по цялата им дължина много от сградите. Изглеждат точно така, както ги дават по телевизията, с изключение на това, че сега не е времето за тържествата по случай Марди Грас* и никой не си показва циците, нито хвърля конфети от балконите.
[* Ежегоден пищен карнавал в „Блажения вторник", последния ден, в който се яде мазна храна преди католическите Велики пости — Б.пр.]
Андрю ми се усмихва, като вижда колко се вълнувам, че съм тук.
— Вече го обичам — казвам аз и отново се сгушвам до него, след като направо бях опряла лицето си в прозореца през последните няколко минути, за да гледам всичко, покрай което минаваме.
— Страхотен град е — казва усмихнат и горд той. Питам се до каква степен е запознат с него. — Опитвам се да идвам тук всяка година — казва Андрю — обикновено за Марди Гра. Но мисля, че е добре по всяко време на годината.
— О, сигурно обикновено идваш, когато има цици — казвам аз и му намигвам.
— Виноват! — отвръща той, вдига ръце от волана и ги държи така, като че ли се предава.
Вземаме две стаи в хотел „Холидей Ин", откъдето може да се стигне пеша до прочутата улица Бърбън Стрийт. Този път за малко да му кажа да вземе единична стая с две легла, но се въздържам. — Не, Камрин, ти просто подхранваш желанието. Недей да се местиш в една стая с него. Прекрати това, докато можеш. —
По едно време, както стоим един до друг на рецепцията и служителят пита с какво би могъл „да ни помогне", Андрю се замисли за момент и аз изпитах много странно чувство. Но накрая взехме две единични, съседни стаи, както винаги.
Аз се отправям към моята, а той към неговата. Споглеждаме се в коридора с ключовете в ръце.
— Ще си пусна един душ — казва той с китарата в ръка, — но когато си готова, просто се отбий, за да знам.
Кимам, усмихваме се един на друг и изчезваме в стаите си.
Не са изминали и пет минути и чувам мобифона да звъни в чантичката. Уверена, че е майка ми, аз го изваждам и се каня да отговоря, за да й кажа, че все още съм жива и си прекарвам добре, но виждам, че не е тя. Натали е.
Ръката ми държи като препарирана телефона и аз се взирам в светлия екран. Да отговоря ли, или не? Е, по — добре да побързам с решението.
— Ало?
— Кам? — казва предпазливо в другия край Натали.
Още не мога да произнеса нито дума. Не съм сигурна, че е минало достатъчно време и трябва да продължа да се преструвам, че не й прощавам, или да съм любезна.
— Там ли си? — пита тя, когато не казвам нищо друго.
— Да, Нат, тук съм.
Тя въздъхва и издава онзи, подобен на нещо средно между виене и стенание звук, когато е нервна, защото трябва да каже или да направи нещо.
— Аз съм истинска гадна кучка — казва тя. — Знам, че съм ужасна най — добра приятелка и трябва веднага да падна в краката ти и да те помоля да ми простиш, но аз... така и възнамерявах да направя, но майка ти каза, че си във... Вирджиния? Какво по дяволите правиш там?
Пльосвам се на леглото и изритвам джапанките.
— Не съм във Вирджиния — казвам, — но не казвай на мама или на когото и да било друг.