— Можеш ли да играеш пул? — вика наведен над ухото ми той.
Отвръщам му колкото ми глас държи:
— Играла съм няколко пъти! Но никак не ме бива!
Той ме хваща за ръката и ме води към масите за пул и по — ярката светлина, като се провираме между хората, изпълнили почти всяко място, където може да се стои прав.
— Седни тук — казва малко по — тихо Андрю, тъй като високоговорителите са пред нас. — Това ще е масата ни.
Сядам край малка кръгла маса, която опира в стена, където точно над главата ми от лявата ми страна има стълба. Води към втория етаж. С върха на пръста побутвам по — далеч препълнения пепелник, когато се появява келнерката.
В момента Андрю разговаря с един мъж на няколко крачи близо до масите за пул, вероятно за да вземе участие в играта.
— Съжалявам за това — казва келнерката, взема пепелника и го сменя с чист, който оставя на масата.
След това я избърсва с влажен парцал, като вдига пепелника да избърше и мястото под него.
Аз й се усмихвам. Тя е хубаво чернокосо момиче, вероятно току — що навършило двадесет и една, и държи табла в едната ръка.
— Да ви донеса ли нещо?
Имам само един шанс да действам, след като много пъти ми е задаван такъв въпрос, без да ми искат личната карта, така че моментално отговарям:
— Ще взема една бира „Хайнекен".
— Нека да са две — казва приближилият се с щека в ръка Андрю.
Когато го вижда, келнерката не успява да скрие възхищението си и аз си умирам от кеф, също както Андрю в асансьора с мен. Тя кима и ме поглежда така, като че ли казва „късметлия кучка си", преди да се отдалечи.
— Този човек ще изиграе още една игра и след това масата е на наше разположение — казва той и сяда в празния стол.
Келнерката идва с двете бири и ги поставя на масата.
— Само махнете, ако имате нужда от нещо — казва тя, преди отново да се отдалечи. — Не ти поиска картата — казва той, като се навежда през масата, за да не го чуе никой. — Обаче това не означава, че по-късно няма да ми я поиска… Случи ми се веднъж в един бар в Шарлот, през това време Натали и аз вече бяхме почти пияни, когато поискаха личните ни карти и ни накараха да се омитаме. — Ами тогава се забавлявай, докато можеш — казва той и се усмихва, поднася бирата към устните си и бързо отпива.
Аз правя същото.
Иска ми се да не бях взела чантичката си с мен, за да не съм с нея сега, обаче когато идва нашият ред да играем, аз я оставям на пода под масата. Ние сме в нещо като преградено пространство, така че не се тревожа много за нея.
Андрю ме води при стойката с щеките. — Коя ти харесва? — пита той и сочи към стойката. — Трябва да избереш една, която ще ти е удобна.
Аха, ще стане забавно, той си мисли, че ще ме научи на нещо.
Аз скромнича и се правя на пълна невежа, гледам щеките като човек, застанал пред лавица с книги, и накрая вземам една. Прокарвам ръце по дължината й и я държа така, като че ли ще удрям топка и искам да я почувствам. Знам, че в момента изглеждам като тъпа блондинка, но тъкмо на такава искам да приличам.
— Тази става — казвам и свивам рамене.
Андрю поставя топките в алуминиевата триъгълна рамка, дълго ги размества, докато ги нареди в правилната последователност, и след това ги оставя в нужното положение на масата. Внимателно маха рамката и я пъха в един процеп под масата.
После ми кима:
— Искаш ли да ги разбиеш?
— Не, ти го направи.
Просто ми се иска да го наблюдавам, толкова секси и съсредоточен, да се навежда над масата.
— Добре — казва той и поставя в изходно положение бялата топка. Отделя няколко секунди, за да натърка върха на щеката си с парчето креда, и го оставя на ръба на масата. — Ако си играла преди — казва той и заема нужното положение за удар по топката, — тогава сигурно знаеш основните неща — сочи с върха на щеката топката. — Ясно е, че трябва да удряш само бялата топка.
Смешно ми е, но той още нищо не е видял.
Кимам.
— Ако си избрала частично оцветените топки, те са единствените, които можеш да вкарваш в някой от джобовете, ало удариш някоя от плътно оцветените, само ще ми помогнеш да те победя.
— Ами онази черна топка? — соча аз топка 8 близо до центъра.
— Ако вкараш тази в джоба, преди да си вкарала всичките си частично оцветени топки — казва той и се усмихва, — губиш играта. А ако вкараш бялата топка, си губиш реда.
— Това ли е всичко? — питам и натривам върха на щеката си с кредата.
— Да, засега — казва той.
Предполагам, че ще ме остави да прескоча останалите няколко основни правила.
Андрю отстъпва две крачки назад и се навежда над масата като опира пръсти върху синия плат и поставя внимателно щеката в извивката на показалеца си. Плъзга я два пъти напред — назад, за да се прицели по — добре, спира и след това удря с върха й бялата топка, като разпръсква останалите из масата.