Накрая се залавяме за работа и двамата: той безпогрешно вкарва една след друга три топки, преди да пропусне седма топка. Аз вкарвам една. След това и той вкарва една. Редуваме се няколко пъти, без да бързаме при всеки удар, но и двамата пропускаме от време на време, за да може играта да продължи.
Сега работата става сериозна. Мой ред е и единствените топки, останали на масата, са неговата четвърта, бялата и осма топка. Осма е на двайсетина сантиметра от идеалния ъгъл за стрелба във всяка посока, но аз съм наясно, че мога да стрелям по нея от едната страна на масата и да я оставя да се върне от другата страна и да влезе в страничния джоб.
Към кибиците се присъединиха още двама, без съмнение заради начина, по който съм облечена (чувам как през цялото време тихо коментират карамболите ми, особено когато съм наведена над масата, за да стрелям), но не им позволявам да ме разсеят. Обаче добре забелязвам как ги гледа Андрю и се вълнувам, че е толкова ревнив.
Соча с щеката към масата и казвам:
— Левия джоб.
Заобикалям от тази страна, приклякам край масата на нивото на очите, за да видя дали преценката ми за линията е добра, изправям се и проверявам линията между бялата топка, и осма топка от друга перспектива и след това се навеждам над масата. Едно. Две. Три. На четири плъзгам щеката назад и удрям леко бялата топка, а тя удря осма топка точно в правилния ъгъл, като я изпраща срещу дясната страна на масата, където се отблъсква обратно на няколко сантиметра и изчезва право в левия джоб.
Няколкото наблюдаващи от другата страна мъже издават най — различни звуци на сдържано вълнение, като си мислят, че не мога да ги чуя.
От другата страна на масата Андрю се е ухилил до уши.
— Добра си, момиче — казва той и отново събира топките в рамката. — Мисля, че сега си свободна.
Не мога да не забележа, че този факт леко го натъжил. Лицето му може и да е усмихнато, но не може да скрие разочарованието в очите си.
— Не — е — казвам аз, — не искам тази свобода, освен ако не се налага да ям бръмбари или да си показвам задника от лижеща се кола... Всъщност контролът ти върху останалото ми харесва.
Андрю се усмихва.
Двадесет и четири
Играем още една игра, която той заслужено спечелва, а след това решавам да седна отново край нашата маса, преди тези нови обувки да са ми направили пришки на краката. Аз съм на втората бира и все още я усещам само в пръстите на краката и с дъното на стомаха. Ще е нужна още една, за да ме замая.
— Искаш ли да изиграем една игра, приятел? — пита един мъж, който се приближава към Андрю тъкмо в момента, в който той сяда до мен.
Андрю ме поглежда, а аз му махам с ръка да се съгласи.
— Върви, аз съм добре. ще проверя съобщенията и ще оставя краката ми да починат.
— Добре, момиче — казва той, — само ми кажи, че си готова да тръгваме, преди да съм свършил, и ще си вървим.
— Добре съм — отвръщам аз и го подканям, — върви да играеш.
Той ми се усмихва и се връща обратно при масата, която не е на повече от няколко крачки. Вземам чантичката си изпод масата, слагам я пред мен и бъркам вътре, за да намеря мобифона.
Точно както подозирах, Натали беше засипала телефона ми с текстови съобщения, общо шестнайсет на брой, но поне се беше опитала да ми се обади. Майка ми не се беше обаждала, но си спомних, че тази седмица се канеше да върви на круиз с новия си приятел. Надявам се да си прекарва добре. Надявам се да се чувства също толкова чудесно като мен.
От високоговорителите на тавана се чува нова песен и аз забелязвам, че откакто сме тук, броят на хората в бара се е утроил. Въпреки че Андрю не е много далеч, мога само да виждам как се мърдат устните му, когато казва нещо на човека, с когото играе пул. Келнерката се връща, аз я моля за още една бира и тя отива да я донесе, като ме оставя с кралицата на текстовите съобщения. С Натали разговаряме известно време за това какво е правила днес и къде се кани да отиде вечерта, но аз съм наясно, че е само запълващ времето разговор който замества това, което тя си умира да научи за мен — аз в Ню Орлиънс с онзи „тайнствен мъж", на кого прилича той (не „на какво", защото тя винаги сравнява мъжете с известни хора) и дали вече съм му духала. Продължавам да й отговарям с недомлъвки, просто за да я измъча. В края на краищата все още си го заслужава. Не съм готова да говоря за Андрю с нея. Всъщност не съм готова да разговарям с никого за това. Като че ли, ако изобщо говоря за него, дори само да потвърдя, че той съществува и че аз съм с него, цялото преживяване ще отлети като облаче дим. Ще проваля всичко. Или пък ще се събудя и ще разбера, че Блейк ми е сипал нещо в едно от питиетата които ми сервира онази нощ, преди да отида с него на покрива и че просто имам халюцинации за цялото това пътуване с Андрю.