— Аз съм Мичъл — казва един глас над мен и ме лъхва силна миризма на уиски и на евтин мъжки одеколон.
Мъжът е среден на ръст, мускулест, но не много як. Очите му са кървясали, като на русокосия мъж до него.
Усмихвам се малко гнусливо в отговор и поглеждам към Андрю, който вече идва насам.
— Не съм сама — казвам любезно аз.
Мускулестият поглежда другия стол, после отново мен, сякаш да прецени дали наистина е празен.
— Камрин? — казва застаналият зад тях Андрю. — Добре си?
— Да, добре съм — отговарям аз.
Мускулестият се извръща назад да погледне Андрю.
— Тя каза, че е добре — вика той и аз усещам предизвикателни нотки в гласа му.
Аз не исках да кажа „добре съм Андрю, остави ме намира" и той го знае, обаче тези двамата очевидно са на друго мнение.
— Тя е с мен — казва Андрю, като се опитва да запази спокойствие, макар че вероятно го прави само заради мен... Вече забелязвам в очите му онзи агресивен поглед, който не може да бъде тълкуван по друг начин.
Русият се смее.
Мускулестият отново ме поглежда, в едната си ръка държи бутилка Будвайзер.
— Той приятел ли ти е?
— Не, но ние сме.
Мускулестият се ухилва заядливо, обръща се към Андрю и ме прекъсва:
— Ти не си неин приятел, така че се разкарай.
Агресивният поглед става направо убийствен. Явно Андрю няма да може да издържи още дълго.
Аз ставам.
— Може би тя иска да си поговори с нас — казва мускулестият и отново отпива от бирата.
Не изглежда пиян, а само пийнал.
Андрю пристъпва по — близо, накланя настрани глава и поглежда човека. После поглежда и мен:
— Камрин, искаш ли да разговаряш с тях?
Знае, че не искам, но това е неговият начин да сипе сол в раната, която се кани да нанесе на този мъж.
— Не, не искам.
Андрю извива брадичката си и аз виждам как ноздрите му се разширяват, когато приближава лицето си до това на другия и казва:
— Разкарай се веднага, ако не искаш да си събираш зъбите.
Малката група хора около масите за билярд започва да се скупчва около нас.
Русият, който явно е по — умният от двамата, слага ръка на рамото на приятеля си:
— Хайде, човече, да си вървим при масата.
Той сочи с глава към мястото, където вероятно са седели преди. Мускулестият отблъсква ръката му и също повдига лицето си към Андрю.
Това беше достатъчно.
Андрю отскача назад с щеката в ръка, удря с нея през гърдите и го оставя без дъх. Той полита назад, за малко да се стовари върху масата ми, но успява да протегне ръка и се хваща за ръба в опит да се задържи на крака. Аз изписквам и грабвам чантичката си от масата, миг преди да е паднала заедно с него на пода. Бутилката ми с бира става на парчета. Преди онзи да успее да се изправи, Андрю го яхва и засипва лицето му с юмруци.
Аз се отдръпвам назад, по — близо до основата на стълбите, но сега там се втурват други хора, за да гледат, и правят преграда зад мен.
Русият скача отзад върху Андрю, хваща го за врата и се опитва да го отдръпне от приятеля си. Тогава аз скачам върху него и го удрям отстрани в лицето с малкия си, немощен юмрук. Чантичката ми се е усукала около рамото ми и ми пречи да удрям. Обаче Андрю лесно се измъква от хватката на русия и успява да застане зад него, изритва го силно в гърба и той пада по лице върху пода.
Андрю ме сграбчва за ръката.
— Стой настрана, бебчо! — казва той, избутва ме към скупчилите се хора зад мен и мигновено се обръща към двамата мъже.
Мускулестият най — после е успял да се изправи на крака, но не за дълго. Андрю връхлита отново срещу него, нанася му две бързи крошета в челюстта и после окървавеният му юмрук му удря един ъперкът в корема. Виждам на пода да пада окървавен зъб и изтръпвам. Мъжът пада назад върху друга масичка и също я събаря, а когато русият отново се нахвърля срещу Андрю, мъжът, с когото двамата играеха пул, се намесва и се заема с него, като оставя Андрю да се бие с мускулестия.
Докато охранителите си пробият път през тълпата, за да прекратят боя, Андрю вече е успял да насини и двете очи на мускулестия, а от ноздрите му се стича кръв. Човекът се държи с една ръка за носа, когато охранителят го хваща за рамото и то извежда през тълпата.
Андрю отблъсква ръката на другия охранител, който се е заел с него.
— Разбрах — казва заплашително той и вдига ръка, за да покаже на охранителя да се отдръпне, а после изтрива потеклата кръв от носа си с другата. — Махам се от тук, не е нужно да ме изпращаш до вратата. Добре ли си, Камрин? Удариха ли те? — оглежда ме отвсякъде, погледът му продължава да е гневен.