И двамата започваме да се смеем.
— А твоят брат? — пита той. — Ти ми каза, че е в затвора, но какви бяха отношенията ти с него преди това.
Леко се намръщвам.
— Коул беше страхотен по — голям брат до осми клас, когато започна да се мотае с боклука на квартала — Бракстън Хиксли. Вината съм мразела това момче. Както и да е, Коул и Бракстън започнаха да вземат наркотици и да правят всякакви други щуротии. Баща ми се опита да го изпрати в дом за проблемни младежи, за да му помогне, но Коул избяга и загази още повече. От там нещата станаха по — лоши — вдигам глава и виждам, че по тротоара срещу нас идват още хора. — Сега е там, където заслужава да бъде.
— Може пък да заприлича повече на онзи по — голям брат, какъвто го помниш, когато излезе от затвора.
— Може би — свивам рамене, защото много се съмнявам.
Стигаме до края на тротоара и ъгъла, където улица „Патерсън" пресича „Оливие". Ето го и „Олд Пойнт Бар", който отвън прилича повече на стара двуетажна къща с пристройка към нея. Минаваме под дългия стар надпис, а отпред пред сградата са поставени две пластмасови маси и столове с няколко души около тях, които пушат и разговарят доста шумно.
Чувам вътре да свири оркестър.
Андрю задържа вратата отворена за една двойка, което в момента излиза, а после хваща ръката ми. Заведението не е много голямо, но е уютно. Оглеждам високите тавани и забелязвам навсякъде наоколо много снимки, табели с разрешителни, лампи от бирени кутии, цветни знаменца. От дървения таван висят ниско няколко вентилатора, а от дясната ми страна е барът, който като всеки друг бар има телевизор на вътрешната стена. Дори през събралите се на бара хора жената, която работи зад тезгяха, вдига ръка. Изглежда, че поздравява Андрю.
Той й се усмихва и вдига два ръста, като че ли да й каже „ще ти се обадя след малко".
Изглежда, че всички маси са заети, а има и хора които танцуват на дансинга. Бандата, която свири покрай стената в дъното, наистина е добра, някакъв блус рок или нещо подобно. Харесва ми. Един чернокож свири на сребърна китара, седнал на висока табуретка, а един бял пее с акустична китара, която виси на презрамка пред него. Друг широкоплещест мъж е на барабаните, а на сцената има клавир, но при него няма никой.
Взирам се по — внимателно, докато оглеждам пода, и виждам, че едно мърляво черно куче ме гледа и върти опашка. Протягам ръка и го почесвам зад ушите. Доволно, то се примъква до собственика си, който седи на съседната маса, и ляга в краката му.
След като изчаква няколко минути, Андрю забелязва трима души да стават от една маса недалеч от мястото, където свири оркестърът, дръпва ме за ръката, отиваме там и сядаме.
Все още не съм се оправила съвсем от махмурлука и болката в главата ми не е отминала напълно, но за моя изненада, при този шум тук, главоболието ми не се засилва.
— Тя няма да пие — казва любезно на жената, която стоеше зад бара, Андрю й сочи към мен. Докато сядам, тя си е пробила път през хората до масата ни.
Жената, която е с мека кестенява коса, дръпната задушите, изглежда е малко над четиридесетте. Усмихва се широко и го прегръща с такава мечешка прегръдка, че започвам да се питам дали не му е леля или братовчедка.
— Десет месеца, откакто не съм те виждала, Париш — казва тя и го потупва с две ръце по гърба. — Къде по дяволите беше?
Усмихва ми се.
— А тази коя е?
Поглежда закачливо Андрю, но аз забелязвам и нещо друго в усмивката й: може би е само предположение.
Андрю ме хваща за ръката и аз се изправям, за да бъда прилично представена.
— Това е Камрин — казва той. — Камрин, това е Карла, и работи тук най-малко от шест мои ужасни изпълнения.
Карла го блъска в гърдите, смее се и ме поглежда.
— Не му вярвай — сочи го тя и повдига вежди, — това момче може да пее — намигва ми и ми разтърсва ръката. — Радвам се да се запозная с теб.
Аз също й се усмихвам.
Пее? Мислех, че е свирил на китара тук. Не знаех, че е и пял. Не би трябвало да се изненадвам. Там, в Бирмингам, вече ми доказа, когато изпя онова „алиби" от „Hotel California". A и от време на време, докато бяхме в колата, той забравяше, че съм там — или пък не го беше грижа, — и припяваше, като отпускаше гласа си, на доста класически рокове, които звучаха от колоните. Обаче не съм подозирала, че действително е пял някъде. Твърде жалко, че не донесе китарата си, много бих искала да го видя да пее тази вечер.
— Е, радвам се да те видя отново — казва Карла и сочи към чернокожия мъж на сцената. — Еди ще се зарадва, като разбере, че си тук.