Андрю кима и се усмихва, когато Карла отново си проправя път през тълпата, за да се върне на бара.
— Искаш ли сода или нещо друго?
Махвам с ръка.
— Не, така ми е добре.
Той продължава да стои прав и когато бандата спира да свири, разбирам защо. Чернокожият мъж със сребърната китара забелязва Андрю, усмихва се, подпира китарата на стола и се приближава. Прегръщат се по същия начин, както той и Карла, аз отново ставам, за да бъде представена, и се здрависвам с Еди.
— Париш! Няма тъ ут много времи — казва Еди със силен кейджънски акцент.*
— Дъл ни мина гудина?
[* Кейджън — наречие на френски говорещи от Акадия, областите в Северна Америка от времето на френското колониално господство, една, от които е Луизиана — Б.пр.]
Карла също звучеше малко по кейджънски, но не чак толкова като Еди.
— Почти — казва Андрю, ухилен до уши.
Изглежда наистина е много щастлив, че е тук. Като че ли тези хора са членове на отдавна пръснало се семейство и той никога не се е карал с някого от тях. Дори усмивката му е по — сърдечна и по — дружелюбна, отколкото съм я виждала преди. Когато ме запознаваше с Карла и с Еди, тя направо освети цялото помещение. Почувствах се така, като че ли съм момичето което той най — накрая е решил да представи на семейството, а от погледите в очите им, когато ме запознаваше, личеше, че те също се чувстват по този начин.
— Шъ свириш ли тъз вечер?
Аз сядам на мястото си и поглеждам Андрю, също толкова заинтригувана като Еди какъв ще е отговорът му. Еди го гледа така, все едно казва: „не приемам не за отговор". Усмихва се, бръчиците около очите и устата му стават по — дълбоки.
— Ами този път не си нося китарата.
— О! — Еди клати глава. — Я ни мъ будалкай — сочи сцената. — Там имъ многу китари.
— Искам да те чуя как свириш — обаждам се отзад аз.
Андрю колебливо ме поглежда.
— Говоря сериозно. Умолявам те — накланям леко глава на една страна и му се усмихвам.
— Уф, уф, ама туй момичи има идни учи — Еди се ухилва на Андрю отстрани. Той се предава.
— Добре де, но само една песен.
— Саму идна? — Еди навежда надолу сбръчканата си брадичката си и казва: — Аку шъ й идна, аз шъ я избира — сочи малко над закопчаната си догоре бяла риза.
От левия джоб на гърдите му се показва пакет цигари.
Андрю кима и се съгласява.
— Добре, ти избери.
Усмивката на Еди става по — дълбока, хвърля ми изпълнен с подозрение поглед.
— Уная с дамити, дето я пя последния път.
— На Ролинг Стоунс ли? — пита Андрю.
— Ъхъ — потвърждава Еди. — Точну тъз, момче.
— За коя говори? — питам аз и подпирам брадичка с ръка.
— „Laugh, I Nearly Died" („Смях, смях, за малко не умрях") — отговаря Андрю. — Тази вероятно не си я слушала.
И е прав. Поклащам леко глава.
— Не, не мога да кажа, че съм.
Еди кима на Андрю да го последва към сцената. Той се навежда и ме изненадва, като ме целува нежно по устните, и се отдалечава.
Седя изнервена, но развълнувана на стола с лакти, подпрени на масата.
Около мен се водят толкова много разговори, че всичко се слива в някакъв постоянен шум, който изпълва помещението. От време на време чувам тракане на удрящи се една в друга чаши или бутилки. Светлината в заведението е доста слаба. Осветява се само от трепкащите светлини на многобройните лампи от бирени кутии и високите прозорци, през които навлиза светлина от луната и от лампите на улицата. От време на време отдясно зад сцената припламва жълта светлина, когато хората влизат и излизат от предполагаемите тоалетни.
Андрю и Еди отиват на сцената и започват да се приготвят: Андрю взема още една висока табуретка отнякъде зад барабаните и я слага по средата на сцената точно пред микрофона. Еди казва няколко думи на перкусиониста — вероятно му обяснява коя песен да свири — и той кима. От мрака зад сцената се появява друг мъж с още една китара или може би това е бас китара. Всъщност никога не съм обръщала внимание на разликата. Еди дава на Андрю една черна китара, която вече е включена в намиращия се наблизо контакт, и те си разменят няколко думи, които не мога да чуя. После Андрю сяда и подпира единия си крак на по — ниското стъпало на табуретката. Еди също сяда на мястото си.
Започват да настройват китарите, а перкусионистът удря няколко пъти по чинелите. Чувам едно изпукване може би от включване на друг контакт, последвано от тап — тап — тап, когато Андрю почуква няколко пъти с палец по микрофона.
Стомахът вече ме присвива, изнервен, като че ли аз ще пея пред тълпа непознати. Но стомахът ме присвива най — вече, защото ще пее Андрю. Той ме поглежда от сцената, среща кратко погледа ми, а после перкусионистът слага началото като едва доловимо почуква в такт чинелите. Еди започва да свири на китарата; бавна, завладяваща мелодия, която лесно кара всички наоколо да се обърнат и да забележат, че започва нова песен — явно такава, която вече са чували преди, но още не им е омръзнала. Андрю изсвирва няколко акорда заедно с Еди и аз усещам как горната част на тялото ми започва леко да се поклаща в такт с музиката.