— Сериозно ти казвам — уверявам го аз. — Иска ми се да можех да пея така. Това предизвиква известна реакция от негова страна, макар и слаба.
— Разбира се, че можеш — казва той.
Дръпвам назад глава и енергично я поклащам.
— Не — не — не — не — прекъсвам го, преди да са му дошли някакви идеи. — Не мога да пея много добре. Не мисля, че съм ужасна, но не съм сценичен материал, сигурна съм в това.
— Защо? — продължава той. Карла му донася една бира, усмихва ми се и се връща при клиентите. — Страх от сцената ли?
Той поднася бутилката към устните си и отмята назад глава.
— Никога не съм мислила за това, като изключим когато съм пяла в кола заедно със стереото, Андрю — облягам се назад в стола. — Никога не съм се замисляла чак дотолкова, че да стигна до страха от сцената.
Андрю свива рамене и отпива нова глътка, преди да остави бирата си на масата.
— За твое сведение мисля, че имаш хубав глас. Чух те в колата.
Вдигам нагоре очи и скръствам ръце на гърдите.
— Благодаря, но е лесно да звучиш така, като че ли можеш да пееш, когато пееш заедно е нечий друг глас. Остави ме да пея сама, без музика и вероятно ще се уплашиш.
Навеждам се към него и добавям:
— И как стана така, че заговорихме за мен? — поглеждам го закачливо, като примижавам с едното око. — Ти си този, за когото трябва да говорим... откъде е дошло това?
— Въздействие, предполагам — отвръща той. — Обаче никой не може да пее като Джагър.
— О, аз пък съм на друго мнение — възразявам и дръпвам брадичката си назад. — Какво е Джагър, твоят музикален идол ли? — питам полушеговито аз, а той сърдечно ми се усмихва.
— Е, той наистина ми с оказал влияние, но не, моят музикален идол е малко по — стар от него.
В очите му има нещо загадъчно, дълбоко скрито зад тях.
— Кой? — питам абсолютно заинтригувана.
Без предупреждение Андрю се навежда напред, сграбчва ме през кръста и ме слага в скута си с лице към него. Малко съм шокирана, но изобщо не се противя на жеста. Той се взира в очите ми.
— Камрин?
Аз му се усмихвам и само мога да се питам какво го накара да направи това.
— Какво? — леко навеждам глава на една страна, ръцете ми са опрени на гърдите му.
Забелязвам как лицето му се променя за миг от някаква споходила го мисъл и той не отговаря.
— Какво има? — питам вече заинтригувана.
Чувствам ръцете му да се сключват около кръста ми, той се навежда и докосва с устните си моите. Леко притварям очи и отговарям на докосването. Чувствам, че ми се иска да го целуна, но не съм сигурна дали наистина трябва да го сторя.
Отварям очи, когато той отдръпва устните си.
— Какво не е наред, Андрю?
Той се усмихва и аз буквално усещам отвътре да ме облива топлина.
— Нищо — отвръща, плясва ме леко по бедрата с длани и бързо става пак закачливия и не толкова сериозен Андрю. — Просто исках да седнеш в скута ми — казва той и лукаво ми се усмихва.
Правя опит да се освободя — не на сериозно, а той обгръща кръста ми с ръце и продължава да ме държи. Единственият път, когато ми позволи да стана от скута му през остатъка от вечерта, беше, когато поисках да използвам тоалетната и той остана пред вратата да ме чака. Останахме още дълго в „Олд Пойнт" да наблюдаваме Еди и бандата да свирят блусове и блус рок и дори няколко стари джазирани песни, а после си тръгнахме обратно към хотела след единадесет часа.
Двадесет и седем
В хотела Андрю остава в стаята ми, за да гледа филм. Разговаряме дълго и аз усещам нежеланието и у двама ни: той иска да ми каже нещо също толкова много, колкото и аз някои неща на него.
Предполагам, че твърде много си приличаме и затова никой от нас не иска да премине границата.
Какво ни спира? Може би съм аз; може би каквото и да е това между нас, то не може да продължи по — нататък, докато той не усети, че знам какво искам. А може причината да е, че и той просто не е сигурен в нищо.
Но как е възможно двама души, които безспорно изпитват нещо повече един към друг от обикновено харесване, да не отстъпят? Пътуваме заедно вече почти две седмици. Споделили сме си интимни тайни и сме били интимни по някакъв начин. Спали сме един до друг и сме се докосвали, но въпреки това ето ни отново тук, застанали от двете страни на дебела стъклена стена. Протягаме ръце и докосваме пръстите си през стъклото, гледаме се в очите и знаем какво искаме, ала простото стъкло не се помръдва. Това или е някаква непреодолима самодисциплина, или истинско самоизмъчване.