— Не че съм се разбързала да тръгваме — казвам, когато Андрю се кани да се върне в стаята си, — но колко дълго ще останем в Ню Орлиънс?
Той вдига мобилния си телефон от нощното шкафче и повежда екрана, преди да затвори дланта си.
— Платили сме до вторник — казва Андрю, — но от теб зависи да решиш; можем да си тръгнем утре или да останем по — дълго ако искаш.
Аз свивам устни, усмихвам се и се правя, че сериозно обмислям какво да е решението ми, като се потупвам с показалец по бузата.
— Не знам — казвам и ставам от леглото. — На мен тук ми харесва, но по някое време пак ще трябва да отидем в Тексас.
Андрю ме поглежда с любопитство.
— Охо! Значи все още възнамеряваш да отидеш в Тексас, така ли?
Бавно кимам и този път наистина се замислям върху това.
— Ами да — отговарям някак разсеяно, — мисля, че възнамерявам... всичко започна от Тексас. — а после думите „може би и ще свърши в Тексас" ми минават през ума и лицето ми изведнъж помръква.
Андрю ме целува по челото и се усмихва.
— Ще се видим сутринта.
Оставям го да си върви, защото онази стъклена стена е твърде дебела и ми пречи да протегна ръка и да го спра.
Часове по — късно, някъде още по тъмно сутринта, когато повечето хора спят, аз внезапно се събуждам и сядам по средата на леглото. Не съм сигурна какво ме е събудило, но като че ли беше някакъв силен шум. Когато идвам напълно на себе си започвам да оглеждам тъмната стая, като изчаквам очите ми да свикнат с мрака, за да видя дали нещо не е паднало. Ставам и обикалям наоколо, разтварям съвсем малко завесите, за да пропусна повече светлина. Поглеждам към банята, после телевизора и накрая стената. Андрю. Сега се сещам, мисля, че това, което чух, беше от неговата стая, точно зад главата ми.
Намъквам белите памучни шорти върху пликчетата, вземам картата ключ и резервната карта, която той ми даде от стаята си, и излизам боса в ярко осветения коридор.
Чукам първоначално леко на вратата.
— Андрю?
Няма отговор.
Пак чукам малко по — силно и викам името му, обаче отново не получавам отговор. След кратка пауза пъхвам картата в процепа на вратата и тихо я отварям в случай, че все още спи.
Андрю седи на ръба на леглото си с лакти, опрени на коленете, ръцете му са отпуснати между краката. Гърбът му е приведен напред, главата клюмнала и той гледа в покрития с мокет под. Поглеждам вдясно от мен и виждам мобифона му на пода със строшено стъкло на екрана. Веднага разбирам, че трябва да го е запратил в стената.
— Андрю? Какво не е наред? — питам и бавно се приближавам, не защото се страхувам от него, а защото се страхувам за него.
Завесите са широко разтворени, лунната светлина нахлува вътре и залива цялата стая и полуголото тяло на Андрю е със сивосинкав оттенък. Носи само чифт боксерки. Приближавам към него и плъзгам ръце надолу по неговите.
— Можеш да ми кажеш — прошепвам аз, но вече знам заради какво е.
Той не ме поглежда, но взема ръцете ми в своите.
Сърцето ми се къса...
Приближавам се по — близо, заставам между краката му и той не се колебае да обгърне силно тялото ми с ръце. Когато усещам гръдния му кош да трепери, докато поемам мъката му, хващам главата му и я притискам в корема си.
— Толкова съжалявам, бебчо — казвам разтреперана и сълзите се стичат по лицето ми, но правя всичко възможно да запазя спокойствие. Държа главата му и той притиска чело в корема ми.
— Тук съм, Андрю — казвам предпазливо аз.
А той продължава да плаче тихо върху корема ми. Не издава звук, но усещам как тялото му трепери леко до моето. Баща му е починал и той си позволява да скърби така, както се прави. Държи ме дълго така, докато най — силните вълни на болката преминат през него, а аз го държа още по — здраво с ръце, заровени в косата му.
Най — накрая вдига очи и ме поглежда. Единственото, което искам, е да отнема тази болка от лицето му. В момента това е всичко, което ме интересува на този свят. Само искам да отнема болката му.
Андрю продължава да ме държи през кръста. Аз съм повалена заедно с него на кревата и ме държи там така, притисната от коравите му ръце, с тяло, долепено плътно по цялата дължина на неговото. Минава още един час и аз виждам как на небето луната се е преместила от едно място на друго. Андрю не казва нито дума, а и аз не се опитвам да го накарам, защото знам, че той има нужда от този момент и ако никой от нас не проговори отново, мога да живея така толкова дълго, колкото продължаваме да стоим в това положение.
Двама души, които не могат да плачат, най — накрая плачат заедно и ако светът свършеше днес, ние щяхме да сме напълно доволни.