Ранното утринно слънце започва да отмива лунната светлина и в един момент и двете светила остават скрити в едно и също пространство на небето, като никой не надделява над другия. Атмосферата е окъпана в тъмночервено и сиво с оттенъци на розово, докато накрая слънцето надделява и събужда нашата страна на света.
Обръщам се на другата страна и поглеждам Андрю. Той също е все още буден. Усмихвам му се нежно и той ме приема, когато се навеждам да го целуна леко по устните. Протяга ръка и прекарва пръст през бузата ми, след което докосва устните ми, възглавничката на палеца му едва натиска долната ми устна, преди да се отдръпне. Притискам се в него по — плътно и той стиска ръката ми в своята. И двете лежат притиснати от телата ни. Красивите му зелени очи нежно ми се усмихват, а после той пуска ръката ми, прегръща ме през кръста и ме прилепва толкова близо до себе си, че усещам топлината на дъха му върху брадичката си, докато вдишва и издишва.
Знам, че не иска да говорим за баща му, и ако кажа нещо у това, то може да развали момента, затова не го правя. Въпреки че много искам да го сторя и съм убедена, че той има нужда да говори за това, за да му помогне по — леко да понесе скръбта, ще продължа да чакам. Трябва му време.
Вдигам свободната си ръка и прокарвам пръст по татуировката върху дясната му ръка. После пръстите ми леко се плъзгат към ребрата му.
— Мога ли да я видя? — прошепвам аз.
Той знае, че говоря за татуировката на Евридика от лявата му страна, която продължава да е притисната в леглото под него.
Андрю ме поглежда, но лицето му е непроницаемо. Очите му дълго продължават да гледат някъде встрани, преди да се повдигне от леглото и да се обърне на другата страна, за да се види татуировката. Отново ляга настрана по същия начин, както преди, и ме придръпва по — близко, а после отдръпва ръката си от ребрата. Надигам се, за да я разгледам по — добре и прекарвам пръсти по сложната рисунка, която е толкова красива и е като жива. Главата на жената започва на около пет сантиметра от мишницата му и татуировката продължава надолу до голите и крака, които достигат до средата на стройното му бедро, както й на около десетина сантиметра върху корема му. Облечена е в дълга, прозрачна бяла рокля, усукана около тялото й, като чели от силен вятър. Навсякъде около нея и зад нея се виждат дълги ленти плат, развявани от невидимия вятър.
Тя стои на някаква издатина и гледа надолу с една ръка, леко изтеглена назад.
После обаче става нещо странно.
Евридика е протегнала напред другата си ръка, но мастилото е спряло до лакътя й. От другата страна е добавена още една ръка, но тя не е нейна, като че ли е на някой друг, и изглежда повече мъжка. И тук, неизвестно защо, се виждат развяващи се от вятъра ленти плат, като при нея. А точно отдолу, подпрян на издатината, се вижда крак до края на мускулест прасец, където мастилото прекъсва точно под коляното.
Прекарвам пръсти през всеки сантиметър от татуировката, запленена от красотата й, но същевременно се опитвам да разбера сложността й и защо са липсващите части.
Поглеждам Андрю и той казва:
— Снощи ти ме попита кой е музикалният ми идол и отговорът е Орфей... знам, че малко е странно, но винаги съм харесвал историята на Орфей и Евридика. Особено тази, разказвана от Аполон от Родос, много ми допада.
Усмихвам се леко и отново гледам татуировката, пръстите ми продължават да са върху ребрата му.
— Знам за Орфей, но не толкова за Евридика.
Чувствам се малко засрамена, че не знам тяхната история, особено след като изглежда, че тя означава толкова много за Андрю.
Той започва да обяснява:
— Музикалните способности на Орфей били несравними, защото бил синът на Муза и когато свирел на лира или пеел всички живи същества се заслушвали. Нямало по — голям музикант от него, но любовта му към Евридика била дори по — силна от таланта му, бил готов да направи всичко за нея. Те се оженили, но скоро след сватбата Евридика била ухапана от змия и умряла. Сломен от скръб, Орфей слязъл в Подземния свят, решен да я върне обратно. Докато Андрю разказва историята, не мога да не проява егоизъм и да си се представя на мястото на Евридика, а Андрю на мястото на Орфей. Дори сравнявам онзи глупав момент на полето в нощта с Андрю, когато змията пропълзя през одеялото ни. Толкова егоистично и глупаво е от моя страна да мисля по този начин, но не мога да се сдържа.
— В Подземния свят Орфей свири с лирата и пее и всички там, очаровани от него, падат на колене от вълнение. Позволяват на Евридика да отиде с него, но при едно условие. Орфей не може да погледне назад към Евридика дори за миг по пътя им обратно до Горния свят. — Андрю спира да говори за момент. — Но по пътя нагоре той не може да устои на желанието и иска да се обърне, за да се увери, че Евридика е все още там.