— Какво искате да кажете? — запита мисис Елис.
— Първо, адресът ви. Вие не живеете на Елмхърст Роуд седемнайсет, защото там има наематели, които ние познаваме. Къщата е разделена на апартаменти и етажите са дадени под наем на различни хора. Вие не фигурирате сред тях.
Мисис Елис стисна дръжките на стола. Служителят не сваляше упорития си и невъзмутим поглед от нея.
— Грешите — отвърна тя спокойно. — На номер седемнайсет няма никакви апартаменти. Това е частна къща. Моята собствена къща.
Мъжът отново сведе очи към бележника си.
— На номер деветнайсет не живеят хора с името Фърбър. Там също има апартаменти. Вашето име не е вписано нито в адресния, нито в телефонния указател. Такова име няма и в банковия клон, за който говорихте снощи. Освен това в този район не можахме да открием лицето Грейс Джаксън.
Мисис Елис погледна към лекаря, към инспектора, към полицайката, която все още стоеше до нея.
— Нима това е някакъв заговор? Защо всички сте против мен? Какво съм направила?… — Гласът и секна. Трябваше да издържи. Не биваше да рухва. Трябваше да прояви храброст, заради Сузан. — Свързахте ли се с приятелката ми в Чарлтън Корт? Мисис Дрейкот, живее в големия блок.
— Мисис Дрейкот не живее в Чарлтън Корт, мисис Елис — заяви полицейският служител, — по простата причина, че Чарлтън Корт вече го няма. Разрушен беше от бомба.
Миене Елис се взря в него ужасена. Бомба? Какъв ужас! Кога? Как? Нощес ли? Нещастие след нещастие!… Кой е могъл да го стори — анархисти или може би бандити като онези, които са настанени в къщата й? Горката Нета, ами мъжът й, ами децата й? Мисис Елис усети, че главата и се замайва…
— Простете — рече тя, като правеше всичко възможно да не проявява малодушие, да се държи достойно. — Въобще не знаех за този страшен атентат. Бандитите най-вероятно участвуват в един и същи заговор с онези хора в моята къща…
Тя млъкна, защото изведнъж осъзна, че я лъжат, всичко беше лъжа — тези тук не бяха полицаи. Завзели бяха сградата, всъщност бяха шпиони. Сигурно имаха намерение да свалят правителството, но защо тогава се занимаваха с една най-обикновена и съвсем безобидна личност като нея? След като водеха гражданска война, защо не изнасяха картечници по улиците, защо не бяха тръгнали към Бъкингамския дворец? Защо стояха тук и разиграваха тия сцени?
Влезе един полицай, удари токове и застана пред бюрото.
— Проверихме във всички болници и приюти за душевноболни в района и в радиус от десет километра, сър. Няма изчезнали.
— Благодаря. — Без да обръща внимание на мисис Елис, полицейският служител се обърна към лекаря: — Не можем да я държим тук. Ще трябва да ги убедите да я вземат в „Мортън Хил“. Управителката да намери стая. Кажете й, че е временно. Жената е с амнезия.
— Ще направя, каквото мога — отговори лекарят.
„Мортън Хил“. Мисис Елис веднага разбра какво имаха предвид. „Мортън Хил“ беше известен приют за душевноболни недалеч от Хайгейт. Говореше се, че не го поддържали добре, било някакво кошмарно място.
— „Мортън Хил“? — повтори тя. — Да не би да искате да ме отведете там? Всички знаят, че „Мортън Хил“ е ужасно място. Сестрите непрестанно напускат. Отказвам да отида там. Настоявам за адвокат… не, по-добре повикайте моя домашен лекар, доктор Годбър, живее на Паркуел Гордънс.
Служителят я погледна загрижено.
— Изглежда, наистина е от този район. Не бърка имената. Но нали Годбър се премести в Портсмут? Аз си го спомням Годбър.
— Ако е в Портсмут — прекъсна го мисис Елис, — трябва да е заминал само за няколко дни. Той е много съвестен. Секретарката му ме знае. Миналата ваканция водих там Сузан.
Никой не я слушаше, а служителят отново, препрочиташе нещо в бележника си.
— Впрочем — заяви той — името на училището, което ми дадохте, е вярно. Телефонният номер е друг, но училището е същото. Смесено училище. Снощи се свързахме с тях.
— В такъв случай боя се, че сте попаднали на друго училище. Хай Клоуз е девическо училище и ако беше смесено училище, никога не бих изпратила Сузан там.
— Хай Клоуз — повтори служителят, като четеше от бележника си — е смесено училище, което се ръководи от мистър Фостър и съпругата му.
— Грешите, ръководи се от мис Слейтър — заяви мисис Елис, — мис Хилда Слейтър.
— Искате да кажете, че преди години го е ръководила някаква дама на име Слейтър — уточни служителят. — Да, наистина навремето училището е било поверено на нея, но след като се пенсионирала, ръководството му поели мистър и мисис Фостър. Там нямат ученичка, която да се казва Сузан Елис.
Мисис Елис седеше на стола неподвижна. Вгледа се в лицето на всеки един от тях. На нито едно лице не видя безчувствено изражение. Нито едно не излъчваше враждебност. Полицайката и се усмихна ведро. Всички я наблюдаваха внимателно. Най-сетне тя заговори: