— Не се опитвате нарочно да ме заблудите, нали? Ясно съзнавате, че съм разстроена, че безкрайно много се тревожа от това, че не разбирам какво става? Ако всичко е игра, някаква игра-изтезание, моля ви се, кажете ми. Трябва все пак да разбирам какво искате от мене.
Лекарят я хвана за ръката, а служителят зад бюрото се наведе към нея.
— Опитваме се да ви помогнем — каза и той. — Правим всичко възможно да открием приятелите ви.
Мисис Елис се вкопчи в ръката на лекаря. Сега той бе единствената и надежда.
— Не разбирам какво става — рече мисис Елис. — Ако страдам от загуба на паметта, защо си спомням всичко така ясно? Помня името си, адреса, хората, пансиона… А къде е Сузан? Къде е милото ми момиченце? — Тя се заоглежда, обезумяла от ужас. Опита се да стане от стола. — Казвате, че Сузан не е в Хай Клоуз, къде е тогава?
Някой я тупаше по рамото. Подадоха и чаша вода.
— Ако мис Слейтър се е пенсионирала и на мястото и е дошло семейство Фостър, аз щях да знам за това, щяха да ми съобщят — повтаряше мисис Елис. — Нали вчера говорих по телефона? Сузан беше добре и играеше навън.
— Искате да кажете, че сте разговаряли със самата мис Слейтър? — запита служителят.
— Не, позвъних и се обади секретарката. Позвъних, защото имах… някакво предчувствие, че Сузан може, да не е добре. Секретарката ме увери, че детето е обядвало и в момента играе. Не си измислям нищо. Това беше вчера. Не мога да повярвам, че секретарката няма да ми съобщи, ако мис Слейтър наистина е предприела нещо такова.
Мисис Елис се взираше в озадачените лица на хората, които също не сваляха очи от нея. В този миг вниманието и привлече голямата цифра 2, изписана на календара върху бюрото.
— Знам, че беше вчера — заяви тя, — днес е втори, нали? Съвсем ясно си спомням как откъснах страницата от моя календар и понеже беше първо число на месеца, реших сутринта да разчистя бюрото си, да подредя всички документи.
Полицейският служител се отпусна и се усмихна.
— Вие наистина говорите много убедително и по всичко личи, че живеете някъде наблизо. Ето, тръгнали сте без пари и обувките ви са съвсем чисти. Не идвате отдалече. Но че вчера не сте тръгнали на разходка от Елмхърст Роуд седемнайсет е напълно сигурно. По някаква причина, която се надяваме да открием, този адрес, заедно с някои други адреси, се е запечатал в съзнанието ви. Обещавам ви, че ще направим всичко възможно да ви помогнем да се почувствувате отново добре. Не бива да се страхувате от „Мортън Хил“. Аз познавам обстановката. Сигурен съм, че ще се грижат за вас добре.
Мисис Елис си представи как стои затворена зад сивите неприветливи стени, чиито мрачни очертания се виждаха чак от езерцата. Колко пъти бе минавала покрай тези стени, съжалявайки хората, които живеят зад тях. Преди време жената на бакалина полудя — мисис Елис си спомни как една сутрин Грейс дойде и започна да и разправя цялата история: „… и той каза, те я пратили в «Мортън Хил».“ Мисис Елис знаеше, че веднъж вкарат ли я там; никога няма да излезе. Хората от полицейския участък нямаше да се сетят повече за нея. А ето че възникна и това ужасно недоразумение за Сузан и за онези Фостърови, които поели ръководството на училището.
Мисис Елис се наведе напред, стиснала здраво ръцете си една в друга.
— Повярвайте ми, не искам да ви създавам неприятности. Винаги съм била тих, кротък човек. Не съм избухлива, нито пък сприхава и ако наистина съм загубила паметта си, ще направя всичко, което ми поръча лекарят, готова съм да взимам всякакви лекарства, стига той да смята, че ще ми помогнат. Но се тревожа, ужасно се тревожа за момиченцето си след всичко това, което ми съобщихте за училището и за мис Слейтър, която казвате, се пенсионирала. Моля ви, направете ми една услуга. Позвънете в училището и ги попитайте как мога да се свържа с мис Слейтър. Не е изключено тя да е взела къщата край пътя и да се е преместила там с част от децата, и сред тях да е и Сузан. Този, с когото сте се свързали по телефона, е сигурно отскоро там на работа и не е съобразил да ви даде по-пълна информация.
Мисис Елис говореше ясно, а в гласа и нямаше и нотка на истерия — тя успяваше да прикрие дори вълнението си. Най-сетне трябваше да разберат, че работата е сериозна и че молбата и не е вятърничава приумица.
Полицейският служител погледна към лекаря, сетне сякаш нещо размисли.
— Добре, ще позвъним. Ще се опитаме да се свържем с мис Слейтър, но вероятно това няма да стане веднага. Междувременно ще е най-добре да почакате в някоя друга стая.