— Докторе — каза тя, — само да ми разрешат, готова съм да тръгна веднага за Халифакс Авеню.
— Много добре. За съжаление няма да мога да ви придружа, но въпросът е уреден и сестра Хендерсън, която е запозната със случая, ще дойде с вас.
Той кимна към полицайката, която отвори вратата на чакалнята и покани вътре една строга жена на средна възраст в бяла престилка. Мисис Елис не каза нищо, но стисна устни. Сигурна бе, че сестра Хендерсън е повикана от „Мортън Хил“.
— Заповядайте, сестра — рече бодро лекарят. — Ето я дамата, вие знаете къде да я заведете и какво да направите. Надявам се, че на Халифакс Авеню ще свършите бързо, а после, сигурен съм, всичко ще се оправи.
— Да, докторе — отвърна сестрата и хвърли бърз професионален поглед към мисис Елис.
„Да бях си сложила шапка — мислеше си мисис Елис, — да не бях излязла с този никакъв шал! Кой знае как изглеждам сега, с тия провиснали коси, без пудра, без гребен… Сигурно изглеждам отвратително — такава една мърлява, съвсем никаква…“
Тя се изопна и понечи да сложи ръце в джобовете си, но реши, че не е добре. Тръгна решително към вратата, придружена от лекаря, сестрата и полицайката. Колата чакаше отвън. Мисис Елис с облекчение установи, че шофьорът е униформен, и се качи, следвана от медицинската сестра.
Изведнъж се притесни, защото и мина през ум, че може би е трябвало да плати за пренощуването в килията и за чая. Ами дали не е било редно да даде нещичко и на полицайката? Но нали нямаше пари — тъй или инак, не можеше да направи нищо. Кимна ведро на полицайката, като с това искаше да и покаже, че не изпитва лоши чувства към нея. Отношението и към лекаря беше по-различно. Поклони му се официално и доста хладно. Колата потегли.
Мисис Елис се чудеше дали да подхване разговор със сестрата, която седеше до нея решителна и мрачна, или е по-добре да си мълчи. Каквото и да каже, те сетне можеха да го обърнат в доказателство, че страда от душевно разстройство. Мисис Елис гледаше право пред себе си, а ръцете и — в ръкавици — кокетно се перчеха на скута й. Движението по улиците беше ужасно — навсякъде задръствания. Досега не беше виждала такова нещо. Сигурно бяха организирали някаква изложба на коли. Имаше много американски автомобили. Дали пък това не беше рали?
Халифакс Авеню никак не и хареса. Занемарени къщи, прозорци с изпочупени стъкла. Колата спря пред малка постройка. Отпред на табелката пишеше 2-А. Интересно кой бе решил точно тук да доведат децата за обяд. По-добре да бяха отишли в някоя закусвалня.
Сестрата слезе от колата и помогна на мисис Елис.
— Няма да се бавим — каза тя на шофьора.
„Ти така си мислиш — рече си мисис Елис, — аз пък ще остана при Сузан толкова, колкото искам.“
Минаха през градинката и се изправиха пред входната врата. Сестрата натисна звънеца. Мисис Елис видя, че някой погледна от прозореца и след това бързо изчезна зад завесата. Боже мой… Та това беше Дороти, по-малката сестра на Уилфред, която бе учителка в Бърмингам; разбира се, че беше тя, изглежда… Нещата започнаха да се изясняват. Фостърови сигурно познаваха Дороти, най-вероятно покрай учителската професия — колко неприятно, досадно бе това. Мисис Елис никога не бе обичала Дороти, а от известно време дори беше престанала да и пише. Дороти се бе държала твърде противно след смъртта на бедничкия Уилфред. Твърдеше, че писалището е нейно, както и едно красиво бижу, а мисис Елис знаеше, че майката на Уилфред е оставила бижуто не на дъщеря си, а на нея. Фактически следобедът след погребението премина в неприятни спорове и разговори и мисис Елис с радост изпрати Дороти да си върви с бижуто, с писалището и с един чудесен килим, за който зълва и въобще нямаше право на претенции. Дороти беше, последният човек, когото мисис Елис би искала да види, особено при тези тежки обстоятелства, когато до нея седеше медицинската сестра, а и самата тя изглеждаше толкова зле — неспретната, без шапка и без чанта.
Нямаше време да обмисли как да се държи, защото вратата се отвори. Не… не беше Дороти, слава богу, но… колко странно, жената тъй много приличаше на нея. Същият тънък нос и неприветлива физиономия. Като че ли беше малко по-висока и косата и беше по-светла. Във всеки случай приликата беше поразителна.