Оба-чама хвана чашката с два пръста и я завъртя на светлината.
— Династията Танг, представяш ли си? Държа я в собствените си ръце!
Страхопочитанието в гласа й не изненада Нанги. Сведе поглед към чашката пред себе си и отново се възхити на безупречната й древна изящност. И той както мнозинството японци, изпитваше дълбоко преклонение пред произведенията на изкуството, създадени от тази велика китайска династия.
Оба-чама внимателно остави античната чашка и затвори очи.
— Каква е ползата да говорим за старинни ценности в момент като този? — запита след малко тя. — Скоро тук ще са руснаците и американците и с нас е свършено… — Отчаянието в гласа й не успя да прикрие гнева и страха, които изпитваше към руснаците. Нанги изпита желание да прекоси святото и задължителното според традициите пространство между двамата, да я докосне и утеши. Но нямаше сили да го стори, успокоителните думи заседнаха в гърлото му. Защото ясно съзнаваше, че старицата е права, че за Япония утеха няма.
Тъкмо се готвеше да каже нещо, каквото и да било, само и само да наруши тягостното мълчание, когато на вратата силно се потропа. Очите на оба-чама се проясниха, тя бавно се изправи и му се поклони в знак на извинение.
Нанги седеше с гръб към вратата, до слуха му достигаха тихи гласове. После вратата меко се затвори и не чу нищо повече до завръщането на оба-чама.
— Току-що получих новини за Готаро-чан — тихо промълви тя. Главата й беше леко приведена, очите й оставаха в сянка. — Той няма да се върне у дома… — Гласът й беше като струйка дим над отдавна изстинал огън, прозрачен и някак си кух.
Дали винаги говори за смъртта с тази поетична горчивина, запита се Нанги. Едва ли. Явно е изпитвала особено топли чувства към Готаро — същите, които бе изпитвал и той самият през краткото време, когато бяха приятели.
В пространството между тях, прорязано от ярките слънчеви лъчи, танцуваха ситни прашинки. Фалшивата им жизненост само подчертаваше неговата празнота.
Отвън долиташе едва доловимият шум на уличното движение, далечен като спомените, породени от стара и избеляла фотография. Пред очите им бавно се плъзгаше една цяла епоха, един тържествен кортеж, окичен с черни рози. Ароматът на миналото ги обгръщаше от всички страни, компания му правеше единствено мрачната несигурност на неизвестното бъдеще.
От неподвижната фигура на оба-чама се излъчваше дълбоко отчаяние въпреки храбрите й опити да остане твърда и спокойна.
Нанги беше дълбоко разтърсен от безпомощното си състояние и безмълвно я наблюдаваше. По бялото й като платно лице се появиха дълбоките бръчки на неизбежната карма, сърцето му се сви от болка при мисълта за новата тежка загуба, стоварила се върху крехките плещи на тази старица — последното горчиво топче в броеницата на нещастния й живот.
В съзнанието му изведнъж изплува малко стихче от Чийьо — най-великата поетеса на Япония, живяла през осемнайсети век. То не беше напълно в стил „хайку“, но беше изключително трогателно и вълнуващо, натежало от символизъм. Било е написано непосредствено след смъртта на малкия й син.
— Къде ли е сега малкият храбрец, който толкова обичаше да лови водни кончета? — прошепнаха тихо пресъхналите му устни.
В следващия миг и двамата заридаха. Оба-чама, ужасена от демонстрацията на толкова лошо възпитание, рязко се обърна с гръб, от мястото си той виждаше само слабичките й рамена, които леко потръпваха. Посивялата й глава се спусна ниско над гърдите.
Дълго време останаха така.
— Къде е Сеичи-сан, оба-чама? — попита най-сетне Нанги. — Би трябвало да е тук, край вас…
Очите й пробягаха по повърхността на татамито, сякаш търсеха някакви неравности. Тялото й се размърда, очевидно с немалко усилие на волята, погледът й остана сведен.
— Отиде на поклонение в парка Нико — тихо промълви тя. — Пред мавзолея на Токугава…
Нанги се надигна и й отправи дълбок поклон.
— С ваше позволение, оба-чама, ще отида да го намеря. Сега мястото му е тук, при семейството.
Главата на старицата най-сетне се надигна, лекото й потръпване стана видимо.
— Аз ще… Аз ще бъда много благодарна да бъда близо до другия си внук… — В ъгълчетата на очите й проблясваха сълзи, сдържани с огромно усилие на волята.
Време е да я оставя насаме с мъката й, помисли Нанги. Отправи й нов дълбок поклон, благодари за гостоприемството й в тези тежки времена и с мъка се изправи.