Въпреки многобройните си недостатъци и злоупотреби с властта, настъплението на аполитичната бюрокрация в коридорите на властта се радва на подкрепата на широките народни маси, които дълго няма да забравят мрачните години под управлението на двете привилегировани фамилии — Чошю и Сацума. Те особено високо ценят факта, че тази бюрокрация е отворена за всички, които проявяват старание в подготовката си и могат да се присъединят към нея след успешното вземане на определени изпити, провеждани тайно и безпристрастно.
Въпреки тези успехи, Мейджи в крайна сметка не може да предвиди крайния резултат от всичко това. Защото с утвърждаването на бюрокрацията в държавния апарат и след смъртта на последния монарх от династията всички лостове на властта се оказват в ръцете на бюрокрацията — гражданската и, което е особено важно, военната.
На практика всичко това представлява част от наследството на Токугава. Важен урок, особено за младеж, който броди из изправената пред поражение своя година, но едновременно с това е длъжен да мисли за таеното и несигурно бъдеще.
Промяната наближаваше. Между стволовете на дърветата се мярна мавзолеят на Токугава и Нанги изведнъж усети, че страшно много желае да участва в тази промяна. А и алтернативата беше страшна: да бъде съден и ликвидиран от военните трибунали на окупаторите за „военни престъпления“ — формулировка, в която без съмнение може да се вмести службата му като боен пилот.
Нанги спря и се огледа. Нямаше никого. Отби от пътечката и безшумно потъна в гората. Откри една малка полянка, отпусна се на колене и отвори малката раница, която съдържаше всичките му вещи. Извади униформата си, смачка я на топка и поднесе клечка кибрит под нея. Изгарянето й отне известно време. Най-сетне той се изправи с пъшкане и стъпка пепелта.
После отново се върна на пътечката. Трябваше да открие Сеичи Сато и да го върне у дома.
Сеичи Сато беше коренно различен от покойния си брат. Преди всичко, защото му липсваше онова изключително силно чувство за хумор, което позволяваше на Готаро да бъде приятел с всички. На второ място — защото не беше християнин. Сеичи беше бързо съзряващ младеж със сериозно отношение към живота.
От друга страна, Нанги остана приятно впечатлен от пъргавината на ума му, съвсем не по детски отворен към новите и нестандартни начини на мислене. Това негово качество, прибавено към неочакваните, но в замяна на това буйни изблици на ирония, привлече неотразимо Нанги и двамата скоро станаха близки и неразделни приятели.
Сеичи понесе сравнително добре новината за смъртта на брат си. Нанги го зърна за пръв път на входа към храма — един тъмен и неясен силует. Представи се и двамата дълго разговаряха.
После, по интуитивния начин, присъщ на някои млади хора, Сеичи отмести очи от лицето му и тихо каза:
— Дойдохте да ми съобщите, че брат ми е убит, нали?
— Загина със смъртта на самурай — отвърна Нанги.
— Едва ли е щастлив от този факт колкото мен — отново го погледна Сеичи.
— В крайна сметка той също беше японец — промълви Нанги. — Неговата… неговата вяра в друг бог изобщо не променя нещата. — Извърна се настрана и тихо добави: — Той ми спаси живота…
Това, което най-здраво, ги свърза, беше огромното им желание да оцелеят, да не загинат в огъня на войната. Никой от тях не беше императорски войник, още по-малко мислеха за себе си като за „камикадзе“, падащи като вишневи цветчета на третия ден от цъфтежа си. Въпреки всичко това бяха патриоти, именно силната обич към родината ги вдъхновяваше. Нанги беше достатъчно далновиден, за да иска бързото възстановяване на Япония от руините на тази глупава и лошо водена война, а Сеичи беше все още достатъчно млад, за да вярва в идеализма. Обединили тези свои възгледи, двамата щяха да бъдат непобедими — Нанги беше уверен в това.
В тази насока той се зае да обучава Сеичи на „канрьодо“ — съвременния вариант на „бушидо“. Това стана през последната година от следването на Сеичи в университета на Киото. Беше убеден, че ще му трябват някои особено ярки и убедителни примери от сивота, за да го привлече към този нов начин на мислене. Попита Сеичи дали знае най-краткия път към политическата власт в Япония.
— Диетата, разбира се — сви рамене Сеичи с абсолютната и непоклатима убеденост на младостта. — Нали там политиците трупат своя опит?
— Нито един от министрите в кабинета на Того не е бил в парламента, Сеичи-сан — поклати глава Нанги. Всички са бюрократи от кариерата. Моля те никога да не забравяш това, особено когато почувстваш, че интересът ти намалява.