— Но аз нямам желание да бъда държавен чиновник — оплака се Сеичи. — И не мога да разбера защо ти толкова се стремиш към това.
— Чувал ли си фразата „теньо но канри“? Не си? Тя е дефиниция на японския бюрократ, официален служител на императора. Императорската служба им дава статута „кан“ — дума от китайски произход, с която някога наричали жилището на мандарина, управител на дадена област. „Кан“ е властта, Сеичи, можеш да ми повярваш. Независимо от това, което биха ни сторили американските окупатори, Япония винаги ще бъде управлявана от „кан“ и отново ще достигне величието.
Историята бързо потвърди тези думи на Нанги, Макар окупационните власти на генерал Макартър действително да извършиха драстични промени в бюрократичната машина на страната след 1945 година, те не успяха да я елиминират, особено в икономическата област.
Значително по-големи бяха успехите им при разбиването на военната бюрокрация — нещо, което бяха убедени, че трябва да сторят. Но тъй като американците не можеха да вникнат във фундаменталните основи на управленската структура в Япония, те не успяха да видят и последиците от своите действия. Защото военните структури бяха единствените съперници на икономическата бюрокрация.
Бяха създадени военни трибунали, пред тях бяха изправени част от най-влиятелните членове на дзайбацу — огромните фамилни икономически конгломерати, наистина виновни за въвличането на Япония във войната.
Но търсенето на нови и нови престъпници неизбежно доведе до отслабването на дзайбацу и създаването на политически вакуум, който бързо бе запълнен от новите икономически министерства.
Малко след като Министерството на търговията и промишлеността беше прочистено от четиридесет, и двама висши служители (един от най-ниските проценти сред старите правителствени структури), Танцан Нанги получи пост в отдела за минерални ресурси. Това стана през 1946 година и Шинцо Окуда, тогавашният заместник-министър, с удоволствие го прие. Нанги имаше подходящо образование и което беше особено важно, не беше опетнен през годините на войната. Никога не беше стигал до онзи висок пост и известност, които неизбежно биха привлекли вниманието на окупационните власти към него. Освен това, малко преди да бъде мобилизиран, беше работил в Корпорацията за промишлени мощности — една бюрократична управленска структура, известна под името „ейдан“.
Той бързо се ориентира в обстановката. Като се възползваха от факта, че Макартър бе посъветван да използва метода на косвената окупация — тоест да управлява чрез съществуващите японски институции, а не чрез тяхното пълно елиминиране, умните бюрократични ръководители бързо намериха начин за оцеляване, станал известен с името „менжу фукахай“. Окуда разясни на Нанги същността на този похват скоро след като младият мъж доказа своите качества и лоялност пред началниците.
Изправен в средата на малкия си кабинет, заместник-министърът каза:
— Изпълняваме заповедите на американците до момента, в който тяхното изпълнение може да бъде проследено. А след това ги обръщаме с краката нагоре, но само след като сме сигурни, че са потънали достатъчно дълбоко в недрата на нашата система…
Така бюрокрацията преодоляла първата и най-сериозна криза в своето съществуване, подчерта Окуда и продължи:
— Един ден ме повика министърът Хошижима, беше страшно развълнуван, просто не го свърташе на едно място. Макартър е решил да подложи на референдум документа, който американците наричат „конституция“. „Окуда-сан — рече ми той. — Знаете ли какво означава това? Не трябва да позволим пряко участие на населението във властта, ако искаме да запазим своята водеща позиция. Референдумът е началото на края за нас. Трябва да обединим всичките си сили и да настояваме за незабавно приемане на конституцията на Макартър!“
— И точно така стана, Нанги-сан — усмихна се доволно Окуда.
През следващите месеци Нанги се убеди, че бъдещето на японската бюрокрация е осигурено за десетилетия напред. Острата нужда от бързо икономическо възстановяване налагаше неизбежно разширяване на бюрократичния апарат, още повече, че политиците, които бяха успели да се промъкнат през гъстото сито на военните трибунали — една погрешна и нелогична за японците чистка, бяха напълно некомпетентни. Окупационните власти дадоха властта в ръцете на хора, които не бяха работили по двайсет и повече години. Нанги ги все по-често се срещаше с министри, които не можеха да дадат отговор дори и на най-прости въпроси, без да се консултират със своите заместници и многобройни съветници.