Освен това разбра колко малка е практическата власт на парламента, който просто легитимираше законите, изработени в неговото министерство.
На новия си пост Нанги отговаряше за широк кръг, въпроси, за които неговият заместник-министър просто нямаше достатъчно време. Един от тях беше рудодобивът.
„Мороцуми Майнинг“ беше сред множеството компании на ръба на фалита, които просто плачеха за реорганизация. Почти цялото й ръководство беше уволнено и съдено за военни престъпления, тъй като по време на войната и непосредствено след нея компанията е била основен производител на тринитротолуол за нуждите на армията. За отлични резултати президентът й е бил многократно награждаван с ордени и медали лично от Того.
Все пак организацията на „Мороцуми“ беше прекалено солидна, за да бъде унищожена изцяло. Скоро след окастрянето й от военните трибунали тя поиска от Министерството на търговията и промишлеността нови кадри за своето ръководство. Нанги с удоволствие откликна на това желание и без проблеми назначи Сеичи за вицепрезидент по производствените въпроси — длъжност, която в други времена едва ли би била възложена на един осемнайсетгодишен младеж. Но Сеичи беше изключително надарен, имаше отлично образование и по инстинкт усещаше как трябва да се държи с по-възрастните и по-опитни от него хора. Тези качества му осигуриха поста без никакви протести от страна на канцеларията на заместник-министъра.
С парите, получени от продажбата на античния сервиз от епохата на династията Танг (дори в годините на най-жестока икономическа криза се намираха запалени колекционери), двамата наеха един сравнително приличен апартамент в Токио. Сато знаеше, че приятелят му не обича да се разделя с такива ценности и беше се влюбил в сервиза още от първия миг. Но нямаха друг избор.
В момента, в който се видяха с малко пари, Нанги изпрати Сеичи да прибере оба-чама. Малко след като Нанги се появи в живота им и се запозна със Сато, почина и последната дъщеря на старицата. Тя много обичаше своята малка и тиха къщичка в Киото, но годините й вече бяха твърде много за самотен живот.
Една вечер в началото на 1949 година Нанги се прибра по-рано от обикновено. Както винаги вратата отвори оба-чама. Без да обръща внимание на протестите му, тя се разшета и запари чай. Заедно с малките чашки поднесе и три току-що изпечени оризови сладкиша — нещо особено специално в онези години.
Нанги разсеяно наблюдаваше изтънчената церемонии по поднасянето на чая. Когато бледозелената течност придоби желаната гъстота, тя извади бъркалката и му поднесе чашката. Повтори същата процедура и със своя чай, отпи ситна глътчица и реши, че трябва да прекъсне дългото мълчание.
— Ще ти донеса хапчетата, ако имаш болки в краката. — С годините беше станала по-пряма, освен това не виждаше нищо срамно в опитите си да облекчи болка, получена на фронта. Вътре в себе си беше радостна, че поне той е оцелял, докато Готаро-чан, дъщеря й и зет й бяха отминали в небитието.
— Краката ми са си все на същото положение, оба-чама — отвърна той.
От улицата долиташе тежкото ръмжене на военни камиони. Окупационните власти все още не бяха приключили с ликвидирането на остатъците от японската армия.
— Тогава какво те тревожи, сине?
— Министерството — вдигна глава Нанги. — Работя страшно много и зная, че идеите ми са далновидни и напредничави. Въпреки това не мръдвам нито крачка напред. Оби-сан, който е с година и нещо по-млад от мен и изобщо не притежава моя опит, вече получи поста началник-отдел. Неговото „сотомавари“ — така се нарича изкачването по служебната стълбица, вече е насочено към върховете.
Нанги затвори очи, за да скрие нахлулата в тях влага.
— Не е честно, оба-чама! Работя повече от останалите, намирам разрешение на всички проблеми. Заместник-министърът ми прехвърля всички въпроси, на които сам не може да отговори, но въпреки това никога не ме е поканил на чашка след работа, никога не ми се доверява… Аз съм чужд в собствения си отдел!
Старицата седеше като Буда.
— Този Оби-сан е завършил „Тьодай“, както и твоят заместник-министър, нали? — попита тя.
Нанги кимна с глава.
— А ти кой университет си завършил, сине?
— „Кейьо“, оба-чама.
— Аха — кимна оба-чама, доволна, че е открила ключа на загадката. — Това обяснява всичко. Не си от техните и толкоз. Нима толкова скоро забрави това, което си разказал на внука ми и което той толкова силно мрази? Постът на бюрократа самурай не зависи от способностите му, а от императорското назначение. — Отпи нова глътчица чай и добави: — Нима днес не е същото? Нима си въобразяваш, че нещата ще се променят с намесата на някакви итеки? — Тя презрително се намръщи: — Трябва да се научиш да работиш в такава обстановка, сине!