— Хай.
Върху лицето на оба-чама се появи очарователна усмивка.
— Чудесно! А сега си хапни оризовия сладкиш, сине. Приготвила съм го специално за теб!
Затворът „Сугамо“ беше мрачна сграда сред безлична местност. Онази част от нея, в която нямаше килии, спокойно би могла да мине за някоя от многобройните кантори на министерството, пръснати из града.
Нанги беше най-силно впечатлен от безразличието на хората там. Част от тях, разбира се, бяха итеки, както ги наричаше оба-чама. Но повечето бяха японци, именно те се занимаваха с всекидневната администрация, те излъчваха онзи срам и унижение, които им бяха лепнали окупаторите, принуждавайки ги да се превърнат в тъмничари на собствения си народ. Ежедневният ужас от храненето, разходките, наблюдението и най-вече наказанието на военнопрестъпниците се беше запечатал завинаги върху лицата им.
Нанги изгуби цели три седмици, за да проникне в тази мрачна сграда. Помогна му мъничко дори и заместник-министърът, който така и не разбра, че подписът му върху някакъв формуляр в три екземпляра позволи на Нанги да проникне зад стоманените врати на „Сугамо“.
Вътре витаеше атмосфера на поражение, а не на очакваното отчаяние. Навсякъде имаше решетки и за малкото часове, които прекара там, Нанги придоби чувството, че насечената от тях слънчева светлина е най-нормалното нещо на света.
Поради факта, че по-голямата част от обвиненията срещу Макита-сан бяха отпаднали и предстоеше пълното му оправдаване, двамата получиха възможност да разговарят, без да ги разделя обичайната стоманена мрежа.
Нанги беше виждал Йойчиро Макита само веднъж — на някаква вестникарска снимка, под която бе поместено съобщението за назначаването му за министър на военната промишленост. Тогава този човек беше топчест и закръглен като китаец, с изтънчено лице и широки рамене. Днес обаче беше съвсем друг. Тялото му бе изгубило много килограми, стопените мускули се опъваха по едрите кокали като сухата пергаментна кожа, която ги покриваше. Бледото лице му придаваше изражение на мъченик.
Най-странното обаче беше, че това лице не беше изгубило своята закръгленост, то още повече приличаше на пълна месечина, чертите му оставаха никак на заден план. Всичко, с изключение на очите, беше потънало в месеста плът.
Нанги с нищо не показа смайването си, просто се поклони и се представи.
Макита кимна разсеяно, сякаш отдавна знаеше на какво се дължи това неочаквано посещение.
— Радвам се — рече. — Време е за всекидневната ми разходка и се надявам да ме придружите навън.
„Навън“ за обитателите на „Сугамо“ беше тясната пътечка между две високи тухлени сгради с железни решетки на прозорците. Единият й край опираше в дебел зид, твърде висок за преодоляване от когото и да било, но въпреки това окичен с бодлива тел, другият свършваше в подножието на остъклена наблюдателница. Земята под краката им беше неподатлива и твърда.
— Моля да ме извините за неразговорливостта, но отдавна съм се отучил да поддържам разговор — рече Макита. Ходеше с ръце на гърба, масивната му глава беше отпусната върху гърдите. От цялата му осанка лъхаше на наближаваща старост.
Нанги беше дълбоко разколебан. Нима този разсипан човек би могъл да бъде негов семпай? След първия си физически контакт с него вече не беше сигурен в това. Приличаше на човек, чиито най-хубави дни отдавна са отминали. Тъкмо се канеше да поднесе извиненията си и да се оттегли, когато Макита се извърна към него.
— Какво ви накара да ме потърсите чак тук, в пъкъла, млади човече? — попита той.
— „Канрьодо“ — автоматически и без да се замисля отвърна Нанги. — Търся своето място в нова Япония.
— Ясно — рече Макита и замълча. Продължиха да крачат един до друг, но главата на по-възрастния мъж вече не беше отпусната върху гърдите.
— В кое министерство работите?
— В МТИ, Макита-сан. Отделът за минерални ресурси.
— Аха. — Макита потъна в размисъл, а Нанги забеляза, че той вече не е онзи разсипан старец, който му се появи преди малко в стаичката за свиждане. — Ще споделя с час един любопитен факт, Нанги-сан. В момента американците са далеч по-заинтересовани да се противопоставят на световния комунизъм, отколкото да се занимават с нас — победения противник.
— Когато окупационните власти започнаха да се разпореждат тук, те бяха непреклонни в едно — няма дори пръст да помръднат за икономическото ни възстановяване, тъй като сами сме довели страната си до разруха, следователно и сами трябва да се оправим.