Но нещата се усложниха и тази продажба едва ли щеше да бъде достатъчна. Сделката с Томкин е замразена до завръщането на Линеър, а неприятното чувство ниско в стомаха не го напускаше след онзи разговор на Нанги с „Азиатска банка“ в Хонконг. Оттогава насам все се чувстваше зле, а предстоящото му пътуване до колонията направо вещаеше болест.
Сато следеше пресата и знаеше много добре какво би означавало за колонията едно денонсиране на договора между Великобритания и комунистически Китай. Стискаше юмруци и скърцаше със зъби от безсилен гняв, виждайки как бавно се сбъдват и най-мрачните му предчувствия. Основа на икономиката на Хонконг са недвижимите имоти и банковото дело. Рухне ли едното, неминуемо ще повлече след себе си и другото.
Колко дълбоко ли ни е накиснал Тони Чин, попита се той. О, Амида! Дано да е проявил предпазливост! Дано да не сме попаднали в мечия капан!
Едновременно с това си даваше сметка, че двамата с Нанги вече са попаднали в примка и тя се стяга около тях с ужасяваща бързина. Името й беше ву-шинг, както го беше нарекъл Линеър-сан. Сато потръпна. Три убийства: Кагами-сан, белязан с „мо“ — татуировката; Йошида-сан, „ий“ — отрязване на носа, а сега и Масуто Ишии, намерен в залата за тренировки с отсечени глезени. Сато се опита да си припомни третия белег, след малко той се появи в съзнанието му заедно с противно гадене в стомаха: „юе“ — йероглифът, който едновременно означаваше глезен и нож.
Какво става с този „кобун“? Компанията загиваше пред очите му, ако Линеър-сан не намери начин да спре убийствата, с Нанги и с него самия също ще бъде свършено. Защото според ритуала ву-шинг оставаха още две убийства и не беше кой знае колко трудно да се досети кои ще бъдат жертвите.
Кой иска да ги накаже и защо? Изведнъж, затънал дълбоко сред блуждаещите ками в храма, Сато изпита все по-нарастващата увереност, че възкръсва миналото им — неговото и на Нанги. А от него се надига един полуразложен труп и се приближава към тих, зад него остават късове изгнила плът… Скоро няма да им останат хора, няма да имат необходимата структура, за да довършат успешно проекта „Тенчи“. Какво ще стане тогава? Той сведе глава и започна горещо да се моли. За спасение или поне за спиране на този кошмар, поглъщащ един след друг най-способните им хора, пронизващ в самото сърце градената с толкова труд империя. Не трябва да позволява това! Нищо не трябва да забавя „Тенчи“, нищо! Но сърцето му продължаваше да се гърчи в някаква студена длан, в очите му се появиха сълзи, устата му се изпълни с горчива жлъчка.
Наказание, но за какво, проплака отново съзнанието му. Какво сме сторили?
Виктор Проторов би трябвало да бъде в Близкия изток. Преди три седмици помолиха за присъствието му в Южен Ливан, където един проточил се спор все повече придобиваше очертанията на открита вражда.
Въпреки това той не помръдна от Хокайдо и рядко напускаше конспиративната квартира, в която работеше вече четири години и която никой в Съветския съюз не знаеше. Няма начин да го открият, Проторов беше сигурен в това. Имаше свои хора във всички дирекции на КГБ, обикновено подбрани сред най-добрите и най-верните му агенти? Те бяха правили многобройни опити да сторят това — естествено по нареждане на своите преки началници — но нито веднъж не бяха успели.
Що се отнася до хората, които работеха пряко в Девета дирекция, съмнения не можеше да има. Всички до един бяха сляпо предани първо на него лично, после на дирекцията и накрая — на Матушка Русия. Разбира се, въпроси от такова важно значение не оставяше на случайността. Веднъж на две седмици подлагаше на скрита проверка както непосредствените си сътрудници, така и агентите, действащи на Японските острови. Програмата, която използваше, изключваше напълно възможността от провал.
Само един човек беше изключен от мрежата на тоталната проверка и това се дължеше на особено деликатната му позиция. С него Проторов неизменно се срещаше лично, осигурявайки по този начин както собствената си сигурност, така и девствената белота на информацията. „Бяла“ беше онази информация, която беше от особено важно значение и в която липсваха всякакви елементи на дезинформация.
На практика „бяла“ информация се получаваше рядко. Проторов беше достатъчно дълго в този бранш, за да си дава сметка, че почти всички доклади на агентите малко или повече „сивееха“, тоест съдържаха определени елементи на дезинформация. Негова работа беше да отсее плявата, да разкрие лъжата и да се добере до истината. Това беше само част от разностранните му умения.