Япония беше онова изключение, което потвърждаваше правилото. Голяма част от агентите на Девета дирекция бяха такива фанатици, че рапортите им почти винаги бяха „бели“. Такъв беше и човекът, с когото щеше да се срещне сега.
Но проблемите в Южен Ливан оставаха и сутринта Проторов изпрати там един от най-способните си помощници. Враждата трябваше да се прекрати, но той не можеше да стори това лично, тъй като беше напълно погълнат от „Тенчи“. Макар и все още неясен силует, този вражески проект го мамеше с омайната песен на морска сирена, обещаваше му неземно удовлетворение.
Освен това, казано съвсем откровено, на Проторов никак не му се щеше отново да се връща в прашната пещ на. Южен Ливан, където вечно вонеше на нагорещено машинно масло и камилски изпражнения. И как мразеше арабите! О, да, те несъмнено са полезни за Съветския съюз. Най-вече с наивността и глупостта си, разбира се, но именно тези качества Проторов най-малко понасяше. Бяха гнусни варвари и той се чувстваше далеч по-добре тук, затънал в загадката на „Тенчи“, отколкото там в пустинята, където трябваше да изглажда недоразуменията между някакви си араби и руснаци.
Арогантността на беларусите е основна причина за тяхното падение, помисли си той. Но и проклетите араби са същите! Месеци след като си беше заминал оттам продължаваше да изтръсква ситен пясък от дрехите си.
На входа на „Шинюку“ се появи едрата фигура на Котен. Имаше малко свободно време благодарение на седмичното поклонение на Сато. Храмовете не са място за насилие и по тази причина Котен не беше включен в обкръжението на Сато.
Борецът се качи на „зелената линия“ за четири спирки, на Куданшита се прехвърли на „синята“ и стигна на голямата гара Нихонбаши. Пътниците в метрото открито го зяпаха, но той беше свикнал и не им обръщаше внимание, макар вътрешно да потръпваше от гордост. Беше придобил най-високия дан с цената на тежък труд и все още продължаваше да поддържа формата си, макар отдавна да не се състезаваше. От време на време си позволяваше участие в демонстративни борби и вече пет години не познаваше загуба.
Излезе на повърхността на Еитдьори и свърна надясно. Булевардът гъмжеше от хора. На ъгъла спря, изчака зелената светлина на светофара и прекоси широкото платно. После влезе в централния универсален магазин на Токио.
Сградата беше просторна и необятна като отделен град, в нея имаше всичко. Един от приятелите му се беше оженил тук, а друг купи погребални урни за себе си и семейството си. Котен обаче не проявяваше интерес към подобни услуги.
Служителка с бели ръкавици го насочи към ескалатора, който водеше надолу. Той се зазяпа толкова настойчиво в обилно гримираното й лице, че тя не издържа и се обърна.
Долу загледа как правят сладкиши, навиват суши, бъркат бобен пастет и го поливат със сироп. После взе една табла и си осигури обяда от безплатните мостри, с които бяха отрупани стъклените витрини.
Когато прецени, че стомахът му е достатъчно пълен, той остави таблата и тръгна към ескалатора, който щеше да го отведе на повърхността. Но само след няколко крачки почувства, че в огромния му търбух има още доста празно място.
Хванал се за парапета, той бавно се издигаше нагоре, край него се нижеха безброй етажи с модно облекло, домашни потреби, играчки, театрални зали, зъболекарски кабинети, претъпкани с картини и скулптури галерии, курсове, които преподаваха изкуството да се носи кимоно, да се поднася чай, да се подреждат цветя… Между всичко това имаше безброй ресторантчета.
Градината на покрива беше превърната в чайна, разноцветни фенери от оризова хартия се поклащаха на лекия ветрец. Между безупречно подрязаните храсти имаше малка зоологическа градина. Беше пълна с деца, чиито майки пазаруваха по някой от долните етажи.
Котен се смеси с тях и се загледа в бабуините и гибоните. Малко зад тях беше клетката с по-малките маймуни, които обитават северните склонове на Нагано. Те не бяха толкова забавни и пред тях публиката беше далеч по-малко. Но Котен си проправи път именно към тях. Беше родом от Нагано и видял познатите животинки, изведнъж се сети, че не се беше прибирал по родните места повече от десет години.
— Намерихте ли нещо интересно?
Не беше нужно да извръща глава, за да обхване слабичката фигура на счетоводител с невзрачно лице.
— Тези малките ми напомнят за родния край — отвърна той.
— Аха, планините — кимна невзрачното човече. — Който се е родил там, никога не може да ги забрави.
Котен бавно кимна и започна доклада си. След приключването му се постара да отговори максимално изчерпателно на въпросите на човечето, а сетне каза: