Сведе очи към ръцете си. Дланите му бяха овлажнели от пот. Пое дълбоко въздух и си наложи спокойствие. Реши на връщане да се отбие в шинтоисткия храм. Там ще се помоли на боговете и ками да му вдъхнат сили, да простят отминалите му грехове. Ех, ако го нямаше този проклет гайжин Линеър! Всичко щеше да е съвсем различно!
Вратата на Фуяжо рязко се отвори, отвътре го заля студена светлина. Шимада побърза да прекрачи прага.
В началото искаше от нея само да му сервира, чая. Сложният ритуал ча-но-ю беше не по-малко успокояващ от масажа или потапянето във вана с гореща вода.
Наблюдавайки изящните, предназначени единствено за него движения на Икан, той усещаше как всичките проблеми, страхове и съмнения на външния свят се стопяват като сълзи в хладно езеро. Обземаше го изключително приятното чувство на уравновесеност и спокойствие, умът му се проясняваше по наистина чудотворен начин.
Всяко движение на Икан, независимо дали премества чашка или отмята някоя къдрица от лицето си, беше натежало от неповторима грация. Той им се наслаждаваше с дълбоко възхищение, което нарастваше в геометрична прогресия заедно с усилията на ума му да разгадае скрития смисъл на думите или действията й. Нейните думи никога не бяха тривиални или незначителни, тя не беше от жените, които обичат да бъбрят ей така, просто за да се намират на работа. Всички въпроси, които задаваше, бяха задълбочени и смислени, такива бяха и отговорите на въпросите, които й задаваше той.
В света отвъд стените на Фуяжо, душата на Шимада се изпълваше с мрачни предчувствия, съмнения я разяждаха като смъртоносен тумор. Но тук Икан беше пълновластна господарка на чувствата му, духът му се извисяваше над ежедневните тревоги и се измъкваше от тях с лекотата на змия, освобождаваща се от старата си кожа, възраждаше се, черпеше сила от свежата й красота.
От своя страна Икан никога не разбра що за човек е Шимада във външния свят, тъй като пред нея той никога не се показа като интригантстващ бюрократ, използващ какви ли не средства срещу своите противници. Тя го виждаше като онзи мъж, какъвто вероятно би бил по друго време и на друго място.
С нея той се държеше мило и възпитано, удоволствието му беше неподправено и това я стопляше. Тя скоро разбра, че този човек изпитва остра нужда от грижи и любов и го прие съвсем естествено, тъй като беше убедена, че дълбоко в душата си всички мъже са си останали деца.
За тази нейна заблуда допринесе и един допълнителен фактор — при втората си визита Шимада й донесе чифт стари традиционни канзаши, чието дърво беше гравирано съвсем като нейните „куши“. Така комплектът й за коса стана пълен.
Тя прие щедрия подарък както подобава — усмивката й бе искрена и същевременно сдържана, очите й свенливо се сведоха надолу, благодарностите й бяха изречени с тих глас. Но сърцето й развълнувано тупкаше, кръвта пееше във вените й. Това чувство беше съвсем ново за нея и вътрешно тя изпита лека изненада.
По-късно през нощта, преплела тяло с неговото върху разкошно оцветения футон, усетила ритъма на сърцето му редом със своя, потръпваща от възбуда при нежното му проникване след часове на изтънчена и приятна любовна игра, тя разбра същността на това ново чувство. Беше се влюбила.
Решението да задържи детето беше изцяло нейно. Като „таю“, според дългогодишните традиции на Фуяжо, имаше тази привилегия. И то беше съвсем прагматично решение. Голяма част от уникалните качества на „таю“ се предаваха по наследство и просто се нуждаеха от опитна ръка, която да ги извади на повърхността. Също като при състезателните коне.
Обикновено тази процедура се допускаше, когато гейшата поработи няколко години в заведението, тъй като опасенията на собствениците от евентуално обезформяне и продължителния период на майчинството бяха свързани със съвсем конкретни финансови загуби. Но Икан беше „таю“ с такива блестящи качества, че алчността на управниците на Фуяжо бързо надделя над всички съмнения.
Самата тя беше абсолютно сигурна, че иска да задържи детето на Шимада. Той отдавна я беше откупил изцяло, въпреки че цената беше солена и тя престана да приема други посетители. Това изобщо не го вълнуваше, макар съпругата му да беше на друго мнение.