Акико извика и направи опит да скрие лице в ръцете си. Имаше чувството, че пада и едновременно с това стреля, че се върти като обрулено от вятъра листо и най-сетне, ще падне на нещо меко и сигурно… Но какво беше то?
Луноподобното лице се отдръпна и сякаш някой вдигна тежък камък от гърдите й.
— По-добре ли е така? — Гласът беше тих и успокояващ, с ясно доловим провинциален акцент.
— Не мога… не мога да дишам. — Отговорът й прозвуча тихо, като цвърчене на мишле. Едва сега усети, че устата и гърлото й са страхотно пресъхнали, в тях няма дори капчица слюнка.
— След известно време ще можеш да правиш всичко — отвърна лунният човек и Акико беше сигурна, че се усмихва. Все още имаше проблеми със зрението — сякаш виждаше всичко през прозоречно стъкло, набраздено от дъждовни струйки.
— Не те виждам добре — промълви през напуканите устни тя.
— Този проблем, ще изчезне, когато спреш да плачеш — отвърна спокойният глас.
После задряма. Душата й затъна в главозамайваща вихрушка, страхът не й позволяваше да се отпусне и това беше добре, тъй като иначе несъмнено би изгубила съзнание.
Бореше се с ужасните кошмари, клепачите й потрепваха, крайниците й конвулсивно се свиваха и отпускаха, душата й се люшкаше между сън и реалност.
Когато най-сетне отвори очи, навън отново се свечеряваше. Изпита чувството, че само минути я делят от преживяния на улицата кошмар, макар в действителност от него да бяха изминали почти осемнайсет часа.
— Откъде се сдоби с оръжието? — Това беше първият му въпрос.
Разбира се, тя имаше отговор, но не го даде по простата причина, че усилието да отвори уста и да изрази с думи мислите си беше все още недостижимо за нея.
Той постави пред нея огромна дървена купа, от която се издигаше апетитна пара. После седна с кръстосани крака на татамито, скръсти пръсти под брадичката си и се зае да изучава лицето й.
Акико се надигна на лакти. Видът на апетитната гъста супа от макарони беше толкова привлекателен, че тя моментално забрави всичките си неприятности. Едва когато опразни купата, забеляза пистолета, проблясващ до футона със седефената си ръкохватка. И си спомни въпроса му.
Очите й пробягаха по смачкания футон. По светлата му тъкан ясно личаха ръждиви петна, грозни, мазни, напукани… Сърцето й прескочи един такт, мъжът насреща явно забеляза това и успокоително се усмихна:
— Не трябва да се страхуваш от мен, Кодомо-гунжин.
Акико докосна с пръст дясната страна на главата си, точно под линията на косата. Там, особено след като задоволи глада си, се беше появила остра и пулсираща болка. Пръстите й докоснаха дебелата превръзка, очите й въпросително се вдигнаха:
— Защо ме наричаш „малък войник“?
— Може би заради причината, която те е накарала да се сдобиеш с това — тихо отвърна той, наведе се и побутна пистолета към нея.
Лицето му беше кръгло и пълно, наистина приличаше на лунен диск. Страните му бяха сипаничави, а носът — къс и сплеснат като на китаец. От двете страни на устата му висяха дълги и тънки мустаци, друго окосмяване почти нямаше. Лицето му приличаше на бухнало сурово тесто.
— Аз съм Сун Сиунг — официално й се поклони той. — Как да те наричам?
— Нали вече ми сложи име, забрави ли? Аз съм Кодомо-гунжин.
— Както желаеш — наклони глава той.
Тя се наведе и взе пистолета от татамито. Изведнъж й се стори много тежък. Въздъхна и със сведен поглед попита:
— Какво се случи снощи?
Сун Сиунг сложи длани върху коленете си.
— Ти застреля мъжа, който… който те държеше. Куршумът влезе в черепа му през лявото око, пръсна костта над него и заседна в мозъка.
— Той е… мъртъв?
— Съвсем.
Тя с мъка преглътна:
— А другият?
— Когато се появих на местопроизшествието, той тъкмо щеше да те докопа. Мисля, че възнамеряваше да те убие, затова се принудих да го спра.
Акико понечи да зададе нов въпрос, но в последния момент промени намеренията си и тъжно поклати глава.
— Сигурно ще пратят и други…
— Сигурно — сви рамене Сун Сиунг.
Тя сви пръст около спусъка.
— И тях ще застрелям!
Сун Сиунг я погледна мълчаливо, но изпитателно. Не попита кои са тези „те“, които ще пратят нови убийци по следите й, не попита дори защо бяха изпратили онези снощи. Помълча малко, после рече:
— Мисля, че това би било крайно неразумно.
— Защо? — погледна го тя. — Нали този пистолет ми спаси живота?
Той се изправи и я остави сама. Така, без да съзнава, Акико получи първия си урок.
Бързо разбра, че не пистолетът е спасил живота й, а навременната намеса на Сун Сиунг. Когато съзнанието й опипа този факт от всички страни и го прие без колебание, тя стана на крака и отиде при него.