Разтърсван от спазми и безпомощен като обрулено от вятъра листо, Сун Сиунг се остави на великолепната сила на младото й тяло, възседна заедно с нея крилата на екстаза, уморената му мъжественост се пробуди и изстреля в потръпващата й плът всичко, на което беше способна…
Споменът от тази нощ остана запечатан в съзнанието му за дълги години. Както и това, което стори тя после, вече пълноценна жена.
— Сенсей, — поклони се смирено пред него Акико. — Искам да науча и още нещо…
Стомахът на Сун Сиунг се сви, сърцето му се превърна в бучка лед. Още от самото начало чувстваше, че този момент ще настъпи и се страхуваше от него. Но сега трябваше да се стегне и да го посрещне.
— Какво е то? — попита той. Гласът му потрепваше като бледата светлина на свещта, разпръскваща само малка част от мрака в тихата къща.
Челото на Акико беше опряно в татамито. Беше отметнала назад блестящата си черна коса, чертите на съвършеното й лице бяха ясни, свежи и спокойни. Беше си направила конска опашка по китайски образец. Разбира се, тя не знаеше това, но Сун Сиунг изпитваше удоволствие да я гледа така. Кимоното й беше обсипано с яркооранжеви и златни петна — съвършено копие на тихата есен навън.
— Искам да се науча да прикривам своето „ва“ — спокойно отвърна тя, доказвайки още веднъж своята необикновена дарба да възприема. — Мечтая за това още от мига, в който открих, че притежавам този талант.
— Защо, Кодомо-гунжин?
— Защото без него се чувствам недостатъчно съвършена.
— Разбирам — бавно кимна Сун Сиунг и понечи да каже още нещо, но тя го изпревари.
— Не е нужно да ме предупреждаваш, сенсей. — Гласът й бе все така равен и спокоен.
— Но това е далеч по-опасно, отколкото можеш да предположиш.
Погледите им се кръстосаха, после Акико отстъпи пред силата на волята му, цялата се превърна в слух. Искаше да попие думите му, да открие скритото им значение, да разбере повече от простия факт, че нищо не може да я отклони от собствената й карма.
— Не се страхувам да умра, не се плаша от смъртта — тихо рече тя.
— Смъртта на тялото далеч не е най-страшната възможност — бавно произнесе той и къщата сякаш се озари от странна светлина, родена от сливането на душите им, от непонятната енергия на биологичните им ритми. — Силите, които искаш да опознаеш, са отвъд човешките възприятия. Те са толкова сложни и могъщи, че в най-добрия случай ние се научаваме да контролираме незначителна частица от тях. Същевременно те са в състояние да те променят изцяло, да изтрият от съзнанието ти всичко, което би научила тук… И да го сторят леко, в един безкрайно кратък миг…
Обви ги кънтяща тишина. Акико сведе глава и промълви:
— Разбирам. Ще направя всичко, за да съхраня наученото.
— Тогава трябва да тръгнеш по този път — рече Сун Сиунг и плъзна към нея свитък хартия.
На следващата сутрин тя започна да си прибира багажа, а той взе четката и блокчето й за рисуване.
— Тези неща няма да ти трябват там, закъдето си тръгнала, Кодомо-гунжин.
Акико за пръв път усети бездънната пропаст на мрака, в която се готвеше да потъне.
— Това ме натъжава, сенсей — промълви тя.
Сун Сиунг не чу нито дума повече от устата й. Изпиха заедно последната чаша чай, миг по-късно тя нарами багажа си, поклони се дълбоко и си тръгна.
За пръв път в живота си беше използвала ча-но-ю. По този начин за кратко време се беше превърнала от ученичка в сенсей на своя сенсей. Сун Сиунг остана още дълго пред чашката с изстинал чай, очите му не се отместваха от дребните тъмнозелени листенца, които помръдваха на дъното и отказваха да се подчинят на безрадостната си съдба. Да изчезнат в небитието.
После се раздвижи и леко запълзя към татамито, върху което лежаха блокчето и черната четчица. Разтвори го, приближи до очите си рисунката и потъна в съзерцание на съвършената градинка-бонзай, излъчваща спокойствие и ведрина. През открехнатата фузума долетя чуруликането на скорци, в стаята беше хладно, но той не усещаше нищо.
Притиснал блокчето до гърдите си, той бавно започна да се люшка напред-назад.
После една солена сълза леко се плъзна по набръчканата му буза, капна безшумно на ръба на блокчето и моментално изчезна, абсорбирана от меката хартия. Завинаги.