Светлината на малкия прожектор беше по-ярка именно там, на празното място под стъклото. Какво ли е станало с магическото гребенче на Юкио, запита се той. Дали Сайго не го е хвърлил подир тялото й в бурните води на пролива Шимоносеки? Дали е било у нея, когато Сайго я е удушил, а после е натоварил тялото й в малката лодка? Или е останало сред вещите й и е сменило притежателката си?
Усети, че очите му се насълзяват. Беше си спомнил всичко, въпреки клетвата никога да не мисли за онзи ужасен миг, в който демоничният братовчед му разказ за как е убил Юкио. Сърцето му отново се обля в кръв, обзе го онова отчайващо и остро чувство на безвъзвратна загуба, което беше изпитал тогава, преди година. Може би тази рана ще се окаже неподвластна на времето и забравата…
Почти слепешком протегна ръце и пое изящно опакованата кутийка, а после подписа чека на „Америкън Експрес“. Сякаш редом с него стоеше духът на Юкио, сякаш ръцете й се бяха вплели в неговите, а очите й бяха насочени заедно с неговите към изложените по лавиците гребени.
В този кратък миг изпита чувството, че смъртта няма място в живота му, че тъмната бариера между нея и дивота внезапно е изчезнала, че силите на мрака са му познати и близки. Нима беше прекрачил в света на сенките или пък Юкио беше възкръснала, за да бъде отново до него?
Завръщането му в реалността беше рязко, очите му бавно огледаха магазинчето, в което продължаваше да бъде единствен клиент. Продавачката озадачено го гледаше, не знаеше дали дежурната любезна усмивка е най-подходящият начин за обслужване на този странен мъж.
Никълъс се върна на Накамиседьори и се насочи към храма „Сенсьожи“, по стъпалата на който се продаваха оризови пуканки и шарени захарни пръчици, както преди сто години. Искаше му се да остане под покрова на миналото, все още не желаеше да се раздели с горчивите, но скъпи на душата му спомени. Спря пред една сергия и си поръча сладкиш, очите му механично следяха точните и икономични движения на възрастния продавач, който напълни вафлената кутия със смес от яйце и подсладено брашно, а после я заля обилно с конфитюр от сладък боб.
Но когато сладкишът се озова в ръката му, изведнъж разбра, че никак не му е до ядене, особено пък на сладки неща. В устата му горчеше от вкуса на миналото, вкус на суха пепел. Беше се надявал, че със смъртта на Сайго ще изчезнат и тежките видения на миналото, че ще се измъкне от тях, както змията се измъква от изсъхналата си кожа. Но озовал се отново в Япония, той разбра, че това е невъзможно. В човешкия живот съществува една неразривна последователност, която никой не е в състояние да прекъсне. Полковникът, бащата на Никълъс, обичаше да казва: „Това е единственият истински урок на историята и който не успее да го разбере, неминуемо ще загине от собственото си невежество.“
Никълъс се спря на прага на храма „Сенсьожи“, видя стария просяк с превит като тръстика тънък гръб му подаде нежеланата храна. Старецът, облечен в европейски дрехи и широкопола шапка, кимна в знак на благодарност, но дори и не направи опит да се усмихне.
Пристъпи във вътрешността на просторния храм. Между високия свод и плочестия под в краката му висеше тежък облак, напоен с уханието на горящи ароматични пръчици, от него сякаш се спускаха спомените на миналото, по-живи от всякога.
Когато отново се озова навън и се потопи в нощната атмосфера на Шитамачи — стария градски център на Токио, просякът беше там, където го завари. Ръката му се беше обвила около огромния меден съд, в който пламтеше огънят, използван от богомолците за запалване на ароматичните пръчици.
Дойде му до гуша от древната Япония и лепкавата паяжина на спомените. Прииска му се час по-скоро да се завърне сред ослепителните светлини на модерния град, сред гъстата гора на новите небостъргачи, чиято боя още не беше изсъхнала; сред веселите и красиви момичета, прекрасни със своите подплатени сака, широки фланелки и прилепнали по тялото джинси.
Спусна се в подземната спирка на метрото, измина деветте спирки до Гинза, а после се прехвърлена линията „Хибия“ за краткото пътуване до Ропонги. Изкачи се обратно на повърхността и пое на запад, по посока на Шизуя. Изкачи се до върха на небостъргача „Ишибаши“ в изцяло остъкления асансьор, бутна металните врати и влезе в „Ян-Ян“. През остъклената от пода до тавана стена, гледаща на югоизток, се виждаха ярко осветените каменни стени на руското посолство.
Въздухът потрепваше от тежките ритми на рок музиката, изпълнявана от оркестър „Жълта магия“ и една британска вокална група, наречена „Япония“. Полунощ преваляше и танците бяха в разгара си. Бледите стени бяха придобили синкав оттенък от облаците тютюнев дим, разноцветни прожектори прорязваха дансинга с ярките си лъчи, превръщайки го в жива тигрова кожа.