Тялото на Сато се притисна до френетично потръпващата Йоки и започна да се движи с равномерни тласъци, бедрата им се залепиха, от стегнатите мускули на мъжа закапа пот и кожата на момичето стана лепкава.
Тя започна да надава тихи писъци, ръцете й се вкопчиха в раменете му и го притискаха към себе си, накрая Акико изпита чувството, че Сато направо ще я смаже с огромната маса на тялото си. Ритмичното им пъшкане започна да набира скорост, движението на бедрата им стана хаотично и диво.
Йоки изпускаше откъслечни възбудени викове, гладкото й лице беше напрегнато, със стиснати зъби. Ноктите й се забиваха дълбоко в стегнатите бедра на Сато, сякаш искаха да го накарат да я прониже.
— Ето, ето, ето!… — Гласът й се извиси на ръба на истерията, после премина дори отвъд. Акико изпита желанието да се докосне до чувствата й, каквито и да са те, да се освободи от напрежението, свило се на топка в долната част на корема й. Мускулите й бяха стегнати до скъсване, не закъсня и острата болка, която неизменно я спохождаше по време на подобни сеанси. Захапа долната си устна, за да не извика. Сърцето й лудо блъскаше, сякаш всеки момент щеше да разкъса обвивката си от хлъзгави хрущяли и кости, сякаш всеки миг щеше да заседне в гърлото й като тъжно есенно слънце…
Моля те, проплака в себе си тя. Моля те, моля те! Макар да беше сигурна, че в началото изпита далеч повече от това, което обикновено чувстваше, макар да й се стори, че днес най-сетне ще успее да постигне благословеното облекчение, сега с отчаяние разбра, че и тази нощ ще бъде като всички останали. До ушите й достигна животинското ръмжене на Сато, впръскващ възпламененото си семе в спазматично гърчещите се дълбини на Йоки.
Това й дойде твърде много, тялото й се люшна назад и тупна на голия под между рогозките. Очите й се извъртяха в орбитите си, в ушите й подухна ветрец — полъхът му беше толкова кратък, че тя не успя да определи дали не е плод на въображението й. Върху нея се спусна черната пелена на болката и неудовлетвореността, в съзнанието й отново прогърмяха думите на Сун Сиунг: „Ако проявиш достатъчно търпение, аз ще те науча да изследваш външността на врага така, че да бъдеш в състояние да четеш дори и най-съкровените му мисли.“
После припадна.
Никълъс стана малко преди шест сутринта, събуден от вътрешния си часовник. Взе кратък душ, като първо се обля с почти вряла вода, а после завъртя докрай крана на студената. Излезе от банята със зачервено от енергичното разтъркване тяло, после седна в поза лотос, с лице, обърнато към прозореца и огромния град отвъд него. Пое дълбоко дъх, изпусна го, после повтори операцията, след това насочи мислите си дълбоко навътре. След известно време почувства как тялото му се разтваря в необятната вселена и се превръща в неразделна част от всичко и всички.
От дълбоката медитация го извади тихо почукване на вратата. Почукване, което очакваше. Очите му бавно се фокусираха върху панорамата на града под прозореца, тялото му се надигна и дишането му се нормализира. Погълна безмълвно закуската от зелен чай и оризови сладки, после се облече, преметна през рамо малка чанта и напусна хотела. Беше десет и нещо сутринта.
Измина пеша две пресечки — първо на изток, после на юг, и се озова в Тораномоншьо. Прекоси малкия безупречен парк и се озова в горния край на Сакурадьори, пред „саншьоме“ — третия вид обозначение в Тораномон. За голямо разочарование на чужденците Токио не притежава това, което при тях се нарича „точен адрес“. Огромният град е разделен на „ку“ (квадрати), после на зони като Гинза, и най-накрая на „шьо“, нещо като квартали, в които отделните „шьоме“ — улички, са номерирани, а големите блокове носят собствени имена.
В тринадесетия блок — сграда с доста странна форма, Никълъс откри това, което търсеше. Насреща, в подножието на хълма Атаго, се издигаше малък древен храм.
Той влезе и смени дрехите си. От черния сак извади чифт бели памучни панталони, които пристегна с ластичен колан, на рамената си наметна широко сако от същия цвят и материя. Него притвори с черен памучен колан, завързан хлабаво ниско над кръста. Накрая нахлузи една „хакама“ — традиционната черна поличка, която носеха единствено майсторите на кендо, киудо и сумо, или пък тези, които притежаваха дан — черен пояс по айкидо. Тя беше завързана ниско под кръста, придавайки по този начин допълнително чувство за център на тежестта — един способ, открит преди столетия от самураите.