Последните им мигове заедно бяха като на хора, които се разделят за кратко време. Въпреки ключето в джоба на Никълъс никой от тях не вярваше сериозно, че нещо ще се случи във Флорида. Господи, колко малко време им предостави съдбата, тъжно си помисли Никълъс. Те дори не успяха да оценят както трябва това, което бяха започнали да изпитват един към друг. За човек като него, сдържан и затворен в себе си, подобни чувства наистина бяха рядкост. Все по-често откриваше, че обича да си спомня за срещите с Кроукър, мигове от тях се редуваха в паметта му като кадри от любим филм.
Стигна горната площадка и тръсна глава. Повече от всякога беше сигурен, че е на прав път, че не може и не трябва да остави ненаказани убийците на своя приятел. Гири! Подобно на хилядите доблестни мъже преди него и Никълъс откри, че това чувство е по-силно дори от живота.
Сенсеят на това дожо беше седнал върху леко повдигнатия край на тепиха за айкидо, известен с името „камица“. Самият тепих се състоеше от няколко татамита, изплетени от сурова оризова слама. Беше човек с неопределена възраст, стегнато тяло, широка уста с решителна брадичка и котешки очи. Раменете му бяха здрави и стегнати, тазът — тесен. По цялото му тяло не можеше да се види дори едно косъмче.
Казваше се Кенцо — това беше цялата информация, която му даде Фукашиги, старият сенсей в Ню Йорк, придружена, разбира се, със задължително препоръчително писмо. „Твърд е като кремък, но аз просто не виждам кой друг би бил по-подходящ за… хм… твоето нестандартно буджуцу“… Фукашиги естествено знаеше, че Никълъс е нинджа и в много бойни изкуства спокойно може да бъде сенсей на всеки. „Кенцо няма да знае какъв си, но е способен да оцени уменията ти и няма да откаже да работи с теб.“
На подиума зад гърба на Кенцо бяха окачени две „дай-катана“ от седемнайсети век — най-дългите и най-опасни саби на самураите. Бяха кръстосани над ритуален барабан, а под тях висеше свитък оризова хартия, на който пищеше следното:
Всички неща на този свят идват отнякъде, но ние не сме в състояние да видим портата, която ги пропуска. Всички хора се гордеят с познанията си, но всъщност не знаят нищо. Знаят само тези, които разбират, че познанието не означава нищо.
Лао Це, позна цитата Никълъс.
Пристъпи с боси крака по татамито, изправи се пред сенсея и му подаде писмото на Фукашиги с дълбок поклон.
Кенцо го чете дълго, без нито веднъж да вдигне поглед към Никълъс. Накрая сгъна внимателно хартията и я върна обратно в плика, постави го до себе си и стори поклон от седнало положение, известен с името „зарей“. Никълъс подви крака под себе си и отвърна на поздрава.
В мига, в който главата му достигаше най-ниската точка на ритуалния поклон, към нея се стрелна къса здрава тояга. Долови движението й по-скоро с вътрешно чувство, отколкото с поглед. Ако беше проявил дори и най-малкото колебание, положително би се оказал проснат в безсъзнание върху татамито. Дясната му ръка се стрелна нагоре, едновременно с това тялото му отскочи встрани от траекторията на свистящото оръжие.
Пръчката все пак успя да докосне крайчеца на пръстите му и започна да пружинира като майсторски завъртян пумпал. Без да чака нито секунда, Кенцо се хвърли напред, възползва се от инерцията на Никълъс, за да се плъзне вляво от тялото му и посегна да нанесе „шомен ичи“ — къс прав удар в главата, който обикновено е достатъчен за поражението на противника.
Но за да стори това, той трябваше да хване дясната китка на противника — едно задължително противоблокиращо действие. Никълъс моментално се възползва от това и прибягна до „йонкио“ — специална техника за обездвижване. Пръстите му ловко се извъртяха, сграбчиха лявата ръка на сенсея малко над китката и палецът му рязко натисна нервния възел там. Вместо да отстъпи пред ужасния натиск, Кенцо предпочете да жертва едната си ръка, но да запази атакуващата си позиция.
Сякаш от небитието в ръката му се появи втора къса тояга, която със страхотна сила се стовари върху рамото на Никълъс. Последният моментално изостави хватката „йонкио“ и вместо да прибегне до второ обездвижване — нещо, което сенсеят очевидно очакваше, той прибягна до „атеми“ — удар, който излизаше от рамките на айкидо. По този начин си позволи това, което Кенцо си беше позволил преди него.
Вкаменените върхове на пръстите му се забиха малко под гръдната кост на сенсея и се насочиха към нервния възел под нея. Главата на противника му спазматично потръпна, тялото му се люшна назад. Никълъс се стовари отгоре му, късата тояга се оказа между двамата и болезнено се впи в гръдния му кош. Никълъс се притисна още по-силно до сенсея, тъй като усети, че онзи се стреми да забие върха на оръжието си в мускулите около сърцето му.