Все пак Тоширо ми е влязъл под кожата дори повече от жена ми, призна си той, докато се прехвърляше във второто помещение.
Спокоен и отпуснат, сам в стаята с големите вани, Кагами с удоволствие пое извиващата се над водата пара. Ваната беше толкова гореща, че кожата му сякаш щеше да пламне дори и при най-лекото помръдване на тялото му.
Тоширо беше фермер и следователно далеч по-богат от самия Кагами. Естествено, той не разполагаше с щедрите добавки, на които се радваха служителите на „Сато Петрокемикълс“. Въпреки това в края на годината банковата сметка на Тоширо набъбваше до невероятни размери и Кагами се дразнеше, че през останалото време той практически кредитира своя богат шурей.
Каква идиотщина, мислеше си Кагами. Въпреки че селското население на Япония беше под трийсет процента от общия брой на жителите и бързо намаляваше, богатите земевладелци имаха същата политическа власт и влияние, на които се радваха непосредствено след Втората световна война, когато селското стопанство съставляваше седемдесет процента от националната икономика. Това се дължеше на факта, че тогава не съществуваше огромната електронна промишленост, а управляващата почти непрекъснато Либерално-демократическа партия правеше всичко възможно да запази гласовете на фермерите. А това се постигаше по един-единствен начин — чрез щедро субсидиране дори на най-некадърните от тях.
В списание „Таим“ Кагами беше прочел, че средната американска ферма разполага с около 450 акра обработваема земя, докато съответната японска ферма — едва 2,9 акра. За каква ефективност можем да говорим, изръмжа в себе си той.
И сякаш този проблем не беше достатъчен, скоро се роди и нов — проблемът с ориза. Японските фермери произвеждаха повече от нуждите на страната, но този ориз — дребнозърнест и лек, не отговаряше на изискванията на международните пазари. Евентуалният му износ би наложил повторно субсидиране за сваляне на изкуствено повдигнатата му цена чрез първоначалната субсидия на правителството. Така излишните количества просто отиваха на боклука.
Кагами знаеше, че за тези субсидии правителството ежегодно изразходва над двайсет милиарда долара. Голяма част от тази сума се събира от японската зърнопреработвателна промишленост, принудена да купува вносна пшеница на изключително високи цени, а останалото идваше от орязване на програмите за жилищно и пътно строителство — най-острите проблеми на страната.
Връх на всичко беше Тоширо, отново дошъл да проси заем с шапка в ръка. Кагами знаеше отлично, че този човек е непоправим прахосник и харчи повече, отколкото изкарва. Обикновено се твърди, че японците са спестовни хора, но това едва ли се отнася за Тоширо. Рано овдовял, той пръскаше огромни суми по жени и комар — голямата страст на живота му. Управлението на фермите си беше поверил на мързеливци и некадърници, така поне мислеше самият той.
Кагами отново изръмжа и промърмори нещо нелицеприятно под нос. Неблагополучията на шурея му вероятно се дължаха на обикновена небрежност и Кагами би изпитал огромно удоволствие от тях, ако не беше молбата за нов заем.
Разбира се, и дума не можеше да става за нещо подобно. Въпреки позицията на жена му, която направо си каза: „Нямаш друг избор, той ти е брат. Трябва да мислиш за семейните връзки, твой дълг е да помагаш!“ Всичко това изсипа снощи, непосредствено след като затвори вратата зад Тоширо и очите й мрачно проблеснаха: „Не е нужно да ти напомням толкова прости истини!“
Излишно беше да й казва, че при обратното положение те не биха получили дори йена от Тоширо, който мисли единствено за себе си. Нима се беше сетил да подари нещо на Кен при дипломирането му, нима се беше сетил дори да поздрави Тамико за тринайсетия й рожден ден? Децата, разбира се, не усещаха нищо — подаръците пристигаха точно навреме, но само Кагами знаеше, че жена му пътува тайно до Даймару и ги изпраща вместо Тоширо. А те бяха купени с негови пари, на кого друг?
Кагами затвори очи и усети как кръвта пулсира във вените му. Не, това наистина е прекалено, въздъхна вътрешно той. Дори дългът към роднините има определени граници.
Стана и излезе от стаята, прекоси малкото преддверие и се озова в сауната. След него останаха мокри следи. Искаше му се да е напълно отпуснат преди масажа.
Кагами седеше на покритата с плочки пейка, облегнал глава на влажната стена, и мислеше за масажа, на който преди години се беше подложил в Корея. На млади години пътуваше дотам заради бизнеса, но вече никой не можеше да го принуди на подобно пътешествие. Потръпна, като си припомни как масажираха там. Истинско изтезание! Корейците са варвари във всичко, което се опитват да правят. Ненапразно шогунът Токугава ги беше нарекъл „лукови глави“ още през 1605 година, а оттогава до днес нещата си оставаха непроменени. Само дето се бяха научили да просят подаянията на американците. Мръсен народ, без никакво чувство за чест!