Но гласът на Томкин се промени и той се вкопчи като дете в ръката на Никълъс.
— Не, не, Ники… Не ме разбра правилно… Не разполагаме с никакво време! Сделката трябва да бъде сключена най-късно другата седмица! — Очите му станаха замислени: — Аз… аз имам задължения, които не мога да пренебрегна… Около това сливане се въртят огромни капитали, падежът на заемите наближава, трябва да се извършат някои плащания… Да, да, преди всичко плащанията!… Те не могат да чакат! — После очите му отново се фокусираха върху лицето на Никълъс: — Ти няма да ме подведеш, Ники! Не можеш да го сториш… особено сега, след като почти си ми станал зет!
Никълъс чу стъпките на Томкин, завърнал се обратно в кабинета, и бавно обърна гръб на набразденото от водните струи стъкло. В следващия миг едрият мъж беше до него и напрегнато шептеше:
— Сега му е времето, Ники! Преди малко щях да друсна един в мутрата на онзи Нанги, упорити са като магарета!
— Това нищо не значи — започна Никълъс. — Правят това, което очаквахме. Всичко е въпрос на…
— Сега, Ники! — нетърпеливо подръпна ръкава му Томкин. — Не можем да чакаме повече! Нали видя докладите, да те вземат дяволите! Живи ще ни одерат, като се върнем у дома!
— Тогава да им отстъпим Мисава. Можем да строим на…
— Не! — рязко го прекъсна Томкин. — Мисава е извън всякакви пазарлъци, ясно ли ти е?
Никълъс внимателно то погледна.
— Добре ли се чувстваш? Май трябва да те види лекар…
— Гаден японски вирус, нищо повече! — намръщи се Томкин. — Яде ме отвсякъде! — После издаде кратък лай, който би трябвало да мине за успокоителен смях: — Какво става е теб, Линеър? Нима мислиш, че не мога да се справя с една обикновена настинка?
Никълъс не отмести изучаващия си поглед от лицето му в продължение на цяла минута, след което отривисто кимна с глава:
— Добре, сядай на масата и си налягай парцалите! Аз ще дойда след минутка. Искам да бъда последен… Остави ме да се оправям с тях сам. Какво ще кажеш? Не обичаш ли изненадите?
— Обичам ги, но не и когато става въпрос за сделка за милиони долари — промърмори Томкин, после неохотно се отправи към масата.
Никълъс се обърна отново към мрачната панорама на града. Зад гърба му се възцари пълно мълчание. В ноздрите му нахлу ароматът на току-що запалената цигара на Нанги, слухът му едва долавяше тихото мъркане на климатичната инсталация.
Стратегия. Мислите му отново се върнаха към писанията на великия майстор Мусаши. В създалата се ситуация всичко опираше до тезата „реален или фиктивен начин на мислене“. Според това, на което го бяха учили, боецът с катана в ръце ще изгуби битката дори и да съумее да избие оръжието на противника, ако мисли единствено как да скочи и да нанесе първия си удар. За да победи, той трябва да мисли и как да продължи акцията си без никакво прекъсване до окончателното посичане на противника. Ако мисли само за подскачането и нанасянето на удар, който да обезвреди противника, ако не притежава вътрешен стремеж към посичането на врага, той не ще бъде в състояние да победи.
Пое дълбоко въздух, после още веднъж и още веднъж… След това се обърна и се приближи към заседателната маса, около която търпеливо го чакаха петимата мъже. Вече знаеше какво трябва да направи, но преди да избере начина за реакция за своята цел, трябваше да проникне поне мъничка в тактиката на японците.
Хвърли поглед към Нанги, който беше зает да изтръсква цигарата си в тежкия керамичен пепелник и приличаше на диригент, призоваващ оркестъра към внимание.
— Може би обсъдихме достатъчно въпроси за днес — подхвърли с равнодушен тон Никълъс и доволно забеляза как главата на Сато рязко се вдигна.
— От опит зная, че преговорите са трудно нещо — започна японецът. — Често ни се струва, че всички пътеки са окончателно блокирани, че нищо не може да се направи… Но после изведнъж се оказва точно обратното… Според мен трябва да продължим.
Никълъс внимателно го наблюдаваше. Играта на „мечка и язовец“ му беше безкрайно позната. Сам беше прибягвал до нея още като рекламен агент при Сам Голдман в Ню Йорк. Обикновено ролята на мечката поемаше Сам — твърд и не отстъпчив, и това принуждаваше клиента неволно да насочи симпатиите си към Никълъс — съвършен в ролята на „язовеца“, т.е., слаб и склонен към компромиси човек.
Сега побърза да отговори преди намесата на Томкин:
— Доколкото виждам, преговорите ни са в пълен застой. Съгласен съм с Нанги-сан, че няма смисъл да продължаваме.
— Нима искате да ги прекъснем? — недоверчиво го изгледа Сато, толкова изненадан, че забрави дори любезната форма на обръщение.