— Окей — примирително рече Томкин и вдигна ръка. — Обещавам да бъда добро момче и да слушам, без да те прекъсвам! — После пристъпи напред и се отпусна върху леглото.
Никълъс спря поглед върху лицето му, изчака известно време и тихо започна:
— В риуто „Теншин Шоден Катори“, в което получих подготовката си по нинджуцу, беше широко застъпено и изучаването на ву-шинг… Във връзка с този ритуал се разказваше една легенда… Легенда, на която се вярваше…
— Някога, преди хиляди години, Японските острови са били девствени и недокоснати от истинската цивилизация, родена в Китай… Тук живеели единствено племената „айну“, докато на Азиатския континент вече се е зараждало бойното изкуство нинджуцу. Все още било твърде рано за появата на сенсей — истинските майстори на това изкуство, както и на „йонини“ — беловласите владетели на отделните школи. Просто защото самите школи по нинджуцу едва започвали да се формират.
— В онези дни изкуството почивало предимно върху ритуала и предразсъдъците. Начинът на мислене у „сенините“ — първите майстори на нинджуцу, бил твърде ограничен и еднопосочен, просто защото трябвало да се борят с непознати и следователно изключително опасни сили и явления. По тази причина всяко отклонение от него било подложено на единодушно отрицание.
Никълъс млъкна за момент и си наля чаша вода. Изпи я до половината и продължи:
— Според легендата съществувал един „сенин“, който бил далеч по-опитен от останалите. Казвал се Хсинг — една дума, която на древното наречие „канжи“ има многобройни значения. В неговия случай тя означавала „форма“.
— Този Хсинг излизал само след спускането на нощта, тя била единственият му приятел. Отдаден напълно на своето изкуство, той отказал да създаде семейство. За разлика от другите взел на обучение само един ученик — някакво странно рошаво хлапе, доведено от далечните степи на север, населени предимно е монголи.
— Зашушукало се, че ученикът на Хсинг не можел да говори на нито един от цивилизованите езици, нито пък да чете мандаринските ръкописи. Въпреки това двамата оживено разговаряли, един Бог знаел на какво наречие.
— Постепенно другите сенини започнали да подозират, че Хсинг бавно, но сигурно разширява обхвата на своите познания по нинджуцу, експериментира в онези тъмни области на неизвестното, за които останалите се страхували дори да мислят. Мощта му станала толкова голяма, че останалите сенини се съюзили срещу него и в крайна сметка го ликвидирали — вероятно не толкова от страх, колкото от обикновена завист.
Очите на Никълъс излъчваха странен блясък. Макар навън да властваше нощта, а осветлението в хотелския апартамент да беше минимално, Томкин виждаше ясно всяка чертица на лицето му, сякаш озарено от вълшебна вътрешна светлина. Кипящият модерен живот бавно се отдръпна някъде надалеч, на негово, място изплува забуленото в тайнственост минало на огромния Азиатски континент със своите сурови закони.
— Сенините-убийци прогонили рошавия ученик и му заповядали да се върне обратно в родните степи — продължи Никълъс. — Но те не успели да оценят правилно мощта на Хсинг, твърде късно се сетили да го убият. Ученикът му вече бил станал „акума“ — наименование на злия дух според древната японска терминология, успял да се превърне в демон, който обладава „жит сурьоку“ — свръхчовешки качества.
— О, Ник, стига! Това вече е…
— Ти пожела да ти разкажа всичко, Томкин. Бъди така любезен да изслушаш легендата докрай.
— Но това са фантасмагории!
— Хсинг успял да предаде на ученика си всичко, което знаел за „яхо“ — продължи Никълъс, без да му обръща внимание. — Това е един вид магия, която няма нищо общо със свръхестественото. Сега вече не говоря за проклятия и заклинания, нито пък за демони и дяволи — плод на развинтеното човешко въображение.
— Сайго беше изучавал „кобудера“, а това именно е „яхо“. Върху дъщеря ти приложи „сайминджуцу“ — това също е една разновидност на „яхо“.
— Това мога да го разбера — кимна Томкин. — Но какво общо има то с убийството при Сато?
Никълъс пое дълбоко дъх, после бавно започна:
— Единствената смърт, несъмнено причинена от някоя от първите четири степени на ву-шинг (петата е самата смърт), исторически е свързана е ученика на Хсинг, който извършил серия от подобни убийства в Кайфе-ин. Кървави, безмилостни и ужасни, те стоварили перверзно-поетичното си възмездие върху главите на хората, виновни за убийството на любимия сенин.
— Така той се превърнал в „махьо-дзукай“, митичен магьосник.
Кимоното на Акико Офуда беше снежнобяло, натежало от фина бродерия. Върху него носеше лека копринена блузка, цветът на която се покриваше напълно с последните вишневи цветчета, бавно танцуващи над главата й.