Косата й беше скрита под буклите на блестяща перука. Над нея се поклащаше „цунокакуши“ — ритуалната бяла шапка с широка периферия, която имаше предназначението да прикрива недостатъците на жената.
Деликатно подчертани от умело положен грим, очите й ярко блестяха. Върху бялото лице се очертаваха ярко начервените устни, не носеше никакви бижута. В дясната си ръка стискаше затворено ветрило.
Съботната утрин беше ясна и хладна, във въздуха все още се долавяше щипещата свежест на март, току-що отминалия месец.
Над главите на гостите, които според поканите трябваше да бъдат около петстотин, се поклащаше огромно „тории“ от — камфорово дърво — традиционният символ на шинтоистките храмове.
Над стръмните планински склонове все още висеше прозрачното наметало на утринната роса. То обвиваше стволовете на кедри и ели, полуприкриваше изумрудените води на езерото, които проблясваха далеч долу. Зад гърбовете на гостите се издигаше неясната панорама на северните токийски покрайнини.
Четирите постройки на храма бяха наредени във формата на подкова, стръмните им стени с дебели кедрови греди нарязваха ярката слънчева светлина на широки ивици.
Гостите се събираха на групички, подхвърляха си по някоя любезна забележка за времето, коментираха закъсненията, а в един или два случая дори се бяха заели да очертаят контурите на важни сделки. Тук се бяха събрали голяма част от най-известните политици и бизнесмени на страната.
Сеичи Сато отмести поглед от красивото лице на своята избраница и огледа бавно нарастващата тълпа. Отбелязваше присъствието на поредния влиятелен бизнесмен, беззвучно прошепваше името и положението му, а след това го поставяше на съответното място в пирамидата, която беше изградил в своето съзнание. Тази въображаема структура беше важна, защото авторитетът, който щеше да му създаде това празненство, щеше да повдигне и авторитета на цялото кейрецу за години напред. Макар че родителите на Акико бяха покойници, фамилията Офуда продължаваше да бъде сред най-известните в страната, а корените й лежаха далеч назад в средновековието, чак до времето на Йеасу Токугава.
Първият Офуда, на име Тацуносуке, е бил изключително надарен воин, смел и решителен на бойното поле, често даван за пример от самия Йеасу.
Изпитваше болка при мисълта, че Акико не помни родителите си, че няма никакви роднини, с изключение на тежко болната си леля, която редовно посещаваше на Кюшю. Пред очите му се мярна широкото усмихнато лице на Готаро, в душата му отново изплува мъката на едно семейство, чиято наследственост бе безвъзвратно прекъсната.
Колко щастлив, би бил Готаро на този празник! Усмивката му би била толкова топла, че утринната роса бързо щеше да се стопи във водите на езерото. Чудесният му дрезгав смях, наподобяващ триумфален рев, би прокънтял сред тази гора с такава сила, че дори и буболечките в корите на дърветата биха разбрали колко важен е този ден!
Сато прокара ръка по лицето си, върховете на пръстите му леко попиха избилата там влага. Не бива да позволяваш на мислите си да вземат подобна насока, укори се безмълвно той. Готаро го няма.
Заминал е надалеч, каза майка му, когато й съобщи тъжната вест. И нито дума повече. Вече изгубила съпруга си, тя не можа да понесе смъртта на първородния си син. Не дочака края на войната, макар и да оцеля сред опустошителните бомбардировки. Войната я опустоши отвътре.
Недей, каза си Сато. Не бъди като майка си! Карма — това се случи на Готаро, но него вече го няма! Извърна се към Масуто Ишии и започна да обсъжда с него някои важни делови въпроси; наложи си да забрави скръбта, или поне да я остави зад гърба си в щастлив ден като този.
Недалеч от него стоеше Танцан Нанги. Гърбът му беше все така вдървено изправен, кокалчетата на пръстите му стискаха здраво бялата, глава на дракона от слонова кост, която заместваше дръжката на бастуна му. Болката от продължителното стоене на крака разкъсваше тялото му, но той не се помръдваше. Негов дълг бе да се появи на празника сред първите. Никой не сядаше — значи и той не можеше да го стори.
Освен това не искаше да се излага пред всичките тези свещеници. Естествено, би предпочел Сато да се венчае в християнски храм, в който всичко му беше близко и познато — одеждите на духовниците, напевните молитви на латински, светите тайнства. Шинтоизмът той не разбираше, не вярваше в неговите примитивни призраци и духове, не можеше да проумее как е възможно да изживееш целия си живот със сляпата вяра в силата на ками. За него вярата беше Христос, Възкресението и Светото спасение.