Стоеше в компанията на един по-млад мъж и беше обект на почти непрекъснато внимание от страна на пристигащите гости, а и на онези, които бяха успели, да поздравят домакините и вече търсеха начин да се присламчат край Нанги, да научат нещо ново за плановете на МИТИ от Руичи Яно — неговия министър. Всички знаеха, че Яно е протеже на Нанги и той напусна поста си в правителството едва след като се беше уверил, че именно Яно ще бъде негов наследник.
Любезно усмихнат, Нанги даваше възможно най-изчерпателни отговори на въпросите, с които го засипваха. Едновременно с това очите му не изпускаха входа, от който трябваше да се появят гайжините. Искаше да бъде сигурен, че ще бъде в състояние да следи всяка тяхна стъпка. Човек научава много, когато следи играта на противника.
Акико също ги очакваше. Всъщност очакваше само един от тях — Никълъс. Моментът беше настъпил и очите й бяха като прецизни камери, готови да запечатат всичко — чувство, изражение, емоции.
Почувства как пулсът й се ускорява, имаше усещането, че предната част на кимоното й потръпва от ударите на сърцето. С усилие на волята успя да си наложи спокойствие. Отмъщението беше близо и за него бяха необходими всичките й духовни сили. Извърна се към Сато, но вместо него срещна очите на Ишии, които прикрито я наблюдаваха. Той се усмихна и й кимна с глава, след което продължи тихия си разговор със Сато.
Сред гостите настъпи леко раздвижване и Акико моментално го усети. Алените й устни бяха замръзнали в любезна усмивка, белотата на лицето й беше все така съвършена. Очите й се насочиха към входа в дъното.
— Аха, Томкин и Линеър най-сетне пристигнаха — забеляза ги и Сато.
Бавно и сякаш насън Акико вдигна ръка, пръстите й разтвориха ветрилото, което проблесна в златно, червено и черно. То закри цялото й лице, зад ръба му надничаше единствено окото й.
Спокойно, каза си тя. Спокойно. Не се разкривай. Още не. Дай му време да се приближи. Ела по-близо, Никълъс! Ела, за да започне разрухата на твоя живот!
Вече ясно виждаше двамата гайжини. Нейният човек беше по-широкоплещест от другия, но и двамата бяха високи, главите им стърчаха доста над останалите гости. Бавно си пробиваха път сред тълпата, приближаваха се насам, чертите на Никълъс ставаха все по-отчетливи. Томкин беше облечен в тъмен раиран костюм, бяла риза и консервативна вратовръзка, Никълъс беше предпочел не толкова официално облекло — костюмът му беше от лен в морскозелен цвят, ризата беше сива, а вратовръзката — яркосиня.
Двамата поеха покрай дългия навес от бамбукови плоскости. Скулестото лице на Никълъс все още беше в сянка, но Акико все пак успя да различи странните полегати очи, които не бяха нито европейски, нито на човек от Изтока. Те му придаваха черти, които Акико не можеше да определи. Отново усети онова странно и магнетично привличане, което вече беше изпитала в „Ян-Ян“. С усилие на волята си наложи да остане на мястото си, до Сато…
Вече бяха наистина близо. Лицето на Никълъс изведнъж се покри с ярката светлина на слънчевото утро — сякаш попаднало в обектива на невидима камера. Внезапен полъх на пролетния ветрец повдигна кичурче тъмна коса и игриво го запрати върху челото му, ръката му автоматически се вдигна да го прибере, тъмната й сянка пробяга по решителните черти на лицето му.
Още малко, прошепна мислено Акико. Моментът беше почти настъпил, вътре в душата си беше сигурна, че го е подбрала по един наистина безупречен начин. Тялото й потръпна от възбуда при мисълта за това, което щеше да се случи, душата й запя.
Розовото връхче на езика й се стрелна навън и овлажни внезапно пресъхналите устни. Очите й внимателно следяха гъвкавите движения на тялото му, леки и уверени като на танцьор. Заприлича й на тигър — могъщия цар на животните, който ловко се промъква сред горския гъсталак, готов всеки миг за своя магически и убийствен скок върху гърба на нещастното животно, което е имало неблагоразумието да го допусне прекалено близо до себе си.
Сега. Моментът най-сетне настъпи. Акико изчака погледа му да напусне лицето на Сато и да се насочи към нея. Естествено беше да прояви любопитство, тъй като никога не беше я виждал и сигурно желаеше да разбере за каква жена се жени Сато.
Почувства тежестта на погледа му, който се спря за миг върху ветрилото, после бавно се премести нагоре. Очите им се впиха едни в други и за една безкрайно кратка частица от секундата Акико изпита усещането, че увисва безсилно във времето и пространството. В съзнанието й светкавично пробягаха спомените за упоритата й дългогодишна подготовка, после се свиха на топка и се концентрираха в интензивността на настоящия миг. Сега!