Без да потрепне, ръката й бавно отдръпна ветрилото.
Никълъс слезе от лимузината, която ги беше извела извън Токио и с възхищение огледа околността. Бяха заобиколили голямото езеро, над чиито спокойни води все още висеше утринната мъгла, после поеха нагоре към скалистия връх, върху който се издигаше древният шинтоистки храм.
Изборът на древните духовници не го учуди. Същността на шинтоистката религия проповядваше пълно сливане на душата с природата, с естествения ход на живота. Карма. Човешкият живот е мъничка частица в огромния свят, в който всяка жива твар има своето място, независимо дали е човек, животно, растение или минерал.
Краката му докоснаха глинестата, покрита с борови иглички земя, душата му пропя, сърцето му се разтвори. Духаше свеж, едва доловим ветрец, във въздуха вече се усещаше топлината. Скоро утринната мъгла щеше да напусне боровете и гладката повърхност на езерото, гледката щеше да бъде фантастична.
Усещаше проплясването на птичи криле над главата си, долавяше ясно лекото поклащане на големите клони, полюшването на стройните тръстики. В ушите му жужаха насекоми, краищата на сакото му се развяваха от полъха на вятъра.
После долови и нетърпеливото потръпване на тълпата от гости — толкова леко и неуловимо, че Томкин положително е пропуснал да го забележи. Гайжините пристигат. Той също е гайжин. Нанги съвсем ясно му беше дал да разбере, че не го счита за японец.
Започна да си пробива път сред тях, вглеждаше се в лицата им и неволно си задаваше въпроса какво ли е било отношението им към полковник Линеър, неговия баща. Дали се гордееха, че им е помогнал да възстановят страната си, след като е приел назначението на Макартър? Или пък тайно оплюват паметта му — просто защото е бил един дяволски чужденец, настанил се неканен от никого в Япония? Нямаше начин да разбере това и Никълъс предпочиташе да вярва, че поне част от тях — като Сато например, все пак почитат паметта му. Никълъс знаеше със сигурност, че баща му е бил изключителен човек, че дълго и упорито се е борил с опасни противници, за да създаде онази демократична основа, без която страната едва ли би успяла да се възстанови.
— Господи, колко дребни са тези копелдаци! — учуди се с ъгълчето на устата си Томкин. — Чувствам се като слон в стъкларски магазин!
Приближаваха се към Сато. Никълъс вече ясно виждаше лицето му, зад което се извисяваше грамадата на Котен — шампионът по сумо, приличащ на чучело в официалния си костюм. До него се виждаше стройна и елегантна жена в булчински одежди. Никълъс се опита да я разгледа, но пред лицето й се поклащаше церемониално ветрило. Шапката „цунокакуши“ скриваше по-голямата част от главата й.
— В друга страна изобщо не бих си направил труда да приема поканата — промърмори Томкин. — Все още съм като парцал!
— Няма как, протокол — рече Никълъс.
— Да бе, да… — Томкин отчаяно се опита да окачи на лицето си нещо като усмивка. — Тоя протокол ще ме съсипе!
Вече почти бяха прекосили пространството, запълнено с групичките на поканените. Вдясно от себе си Никълъс зърна за миг изправената фигура на Нанги, плътно обкръжена от мъже с тъмни костюми. Беше почти сигурен, че тук присъстват ръководствата на седем-осем министерства.
Спряха на един-два метра от Сато и бъдещата му съпруга. Томкин пристъпи напред да поднесе своите поздравления, а Никълъс гледаше Акико и се питаше какво ли е лицето, скрито зад позлатеното ветрило. После, почти като в приказките, ветрилото се подчини на безмълвното му желание и бавно се спусна надолу. Той неволно отстъпи крачка назад, въздухът със свистене напусна дробовете му, очите му се изцъклиха, напуканите му внезапно устни едва чуто простенаха:
— О, не!
Тихо прошепнатата думичка прокънтя в ушите му като див отчаян рев, сърцето лудо заблъска в гърдите му. В ъгълчетата на очите му се появи влага, клепачите му затрептяха под напора на чувствата.
В дъното на душата му се надигна мрачната сянка на миналото, призраци застенаха в обърканото му съзнание. Не, мъртвите не могат да бъдат възкресени! Телата им са отдадени на вечна почивка и бавно се разлагат от земята, въздуха, огъня и водата — вечните и нерушими елементи на природата.
Сайго я умъртви, защото тялом и духом тя принадлежеше на Никълъс и беше безсилен да я промени. Беше я удавил във вълните на пролива Шимоносеки, в които плаваха духовете на мъртвите воини — „чейке“, показващи човешките си лица от рачешките черупки. Няма я, тя си беше отишла. Отдавна.
Въпреки това стоеше тук, само на крачка от него.