Юкио.
Единствен Готаро Сато беше сигурен, че са взели курс към Марианските острови — предположение, което останалите считаха за прекалено нелепо. Защото тези острови се намираха прекалено близо до японските брегове за водене на бойни действия, а и капитан Ногучи ясно им даде да разберат, че мисията им ще бъде от по-особен характер.
Но идеята възбуди въображението на Нанги и той нетърпеливо изчака хората да се разпръснат, за да дръпне настрана Готаро — едър и здрав като мечок мъжага с дебел врат и кръгло като месечина лице. Очите му, пъргави и умни, рядко разкриваха мислите, които се криеха зад тях, но едновременно с това излъчваха веселост и добро настроение. Известен шегобиец, той притежаваше рядката дарба да разсейва страховете и напрежението на околните.
А през онези мрачни дни в края на войната тези чувства преобладаваха сред войниците и офицерите. Съюзниците вече бяха спечелили две продължителни и изключително трудни военни операции — на Соломоновите острови в края на 1943, а после и в Нова Гвинея. Беше ясно, че пътят им към Япония е открит и всички очакваха някаква нова стратегия за промяна на неблагоприятното положение на японската армия.
Качиха се на палубата. Готаро извади цигара, но размисли и отказа да я запали. Навсякъде около тях лежеше необятната черна пустош на Тихия океан. Нанги неволно потръпна. Смел и решителен, той без колебание би се впуснал в смъртен бой и би загинал гордо, като самурай. Но тук, сред безкрайната шир на океана, се чувстваше неспокоен.
— Натам вървим, към Марианските острови — рече Готаро и погледна на юг — посоката, в която се движеха. — И ще ти кажа защо. Американците скоро ще са там, ако вече не са го сторили. А ние имаме военновъздушна база на островите, отдалечена на не повече от хиляда и петстотин морски мили от дома. — Внезапен порив на вятъра разроши късата му коса и той се извърна: — Можеш ли да си представиш по-добра база за техните самолети, които ще тръгнат да бомбардират Япония? Аз не мога.
В гласа му липсваше обичайната веселост, ръцете му здраво стискаха железните перила, далеч долу съскаха вълните.
Нанги почувства как въпреки волята го залива черно отчаяние.
— Значи няма надежда. Войната е загубена, независимо от това, което твърди Императорското командване.
Готаро се извърна към него, очите му блестяха на фона на затъмнените палубни съоръжения. Близостта на толкова много брониран метал беше потискаща за тях — хората, израснали сред сгради от дърво и оризова хартия.
— Трябва да имаш вяра.
— Вяра ли? — недоверчиво го изгледа Нанги, сигурен, че не е чул добре. Изчака кимването на Готаро и едва след това попита: — Вяра в какво? В императора, в Императорското командване, в дзайбацу? Пред колко икони трябва да се кланям тази вечер? — Даде си сметка, че въпросите му звучат прекалено горчиво, но вече не можеше да се спре. Далеч от дома и все по-близо до пълната с неизвестности битка, той имаше чувството, че само през тази тъмна нощ ще може да се освободи от натрупалото се в душата му напрежение.
— Влязохме в тази налудничава война единствено от алчност! — продължи Нанги, без да изчака другият да отговори на риторичните му въпроси. — Сляпата алчност на дзайбацу, успели да убедят правителството, че земята на Япония е тясна за империята. Експанзия, експанзия и пак експанзия — това бяха единствените им желания, а войната се оказа идеалното средство за тяхната реализация, за отдавна мечтаното проникване в Азия!
— Как мислиш, Готаро-сан, направиха ли опит за точна преценка на противника, преди да нападнат Пърл Харбър? — поклати глава и си отговори сам: — Нищо подобно! Не си направиха този труд, не проведоха дори и най-елементарното изследване. — По лицето му се появи горчива усмивка: — История, Готаро… Ако познаваха или разбираха поне малко историята на Америка, те вероятно биха си дали сметка какъв ще бъде отговорът на това нападение. — Погледът на Нанги се сведе надолу, от гласа му изчезна досегашната разпаленост: — И какво ще ни се случи сега… накрая…
— Имай вяра — повтори Готаро. — Вяра в Бога!
В Бога ли? Нанги изведнъж разбра и се извърна към него:
— Ти си християнин, нали?
Едрият мъж кимна.
— Никой от семейството ми не знае това, никой не би го разбрал…
— Но защо — внимателно го погледна Нанги.
— Защото в мен вече не съществува страхът — тихо отвърна Готаро.
На 13 март в 4.15 часа сутринта Нанги беше повикан на инструктаж в капитанската каюта. Стегнат в безупречно изгладената си униформа, той пое по тесните коридори, тънещи в тишина. Имаше чувството, че целият огромен кораб е на негово разположение. Сякаш редом с него крачеше духът на древния шогун, в жилите му пулсираше кръвта на непобедимите самураи — силни като тигри и хитри като лисици.