Небосводът започна да просветлява, вятърът се усили. На изток, там, където морето се сливаше с небето, плъзнаха първите розови лъчи.
— Слушай, приятелю — докосна го по ръката Готаро. — Капитан Ногучи е прав. Всички обичаме живота, това също е наш дълг. На този свят съществуват и по-висши принципи, на които всеки трябва да се подчинява. Така поне ни учи християнската религия.
Приближиха се до полускритите под брезента самолети и механиците ги поеха. Показаха им всичко, което всъщност не беше много. Двумоторният „Мицубиши“ беше освободен от всичко излишно, за да поеме допълнителната тежест на ниската „Ока“. В кабината на бомбардировача имаше място само за един пилот, на арматурното табло — само най-необходимите уреди.
Под него се гушеше „вишневото цветче“. Нанги пъхна глава в кабината му и ужасено потръпна. Това си беше истински летящ ковчег, в който почти нямаше уреди. Само кормило за управлението и малък микрофон за връзка с пилота на самолета-майка.
Механиците поясниха, че Готаро ще седи в бомбардировача при Нанги, докато открият целта. Едва след това ще се мушне в малката кабина на „Ока“ през специално преустроените за целта бомбени люкове на мицубишито. Всички етапи на полета бяха описани до най-незначителната подробност, после двамата майори трябваше да ги повторят. Когато свършиха, часът беше пет и деветнадесет минути.
Морето ярко пламна, отразило, изгрева на кървавочервеното слънце с набръчканата си кожа. За миг небето изгуби синевата си, избледняло от ослепителното сияние на настъпващия ден.
Нанги и Готаро бяха чужди на всичко това, за тях съществуваше само монотонният грохот на двигателите и вибрациите на металната птица. Едва сега Нанги започна да си дава сметка за отчаяното положение на страната си. Отдавна летеше на самолети от този тип и можеше да оцени разликата. Конструкторите бяха спестили доста повече неща от тези, за които механиците си направиха, труда да споменат. Въоръжение, разбира се, липсваше — това ясно пролича още на палубата на самолетоносача. Но сега, се оказа, че положението е същото и с по-голямата част от вътрешната изолация на кабината. Нанги знаеше че за да се компенсира тежестта на „Ока“ — над един тон, половината от който представляваше взривното вещество в носовата част, наистина е необходимо известно олекотяване. Но колкото повече летеше на „новата“ машина, толкова повече нарастваше убеждението му, че в нея са спестени далеч повече неща. Спомни си думите на Готаро за трагичното, състояние на личния състав на японската армия. Нима това състояние се простира и върху промишлеността? Нима стигнаха дотам, че нямат необходимите ресурси дори за производството на свестни самолети? Означава ли всичко това, че в края на годината, ще започнат да товарят голобради хлапета в лодки с гребла, ще им дават по една пушка и ще ги изпращат срещу настъпващия противник? Нанги потръпна и направи малка корекция в курса.
Временно поел ролята на щурман, Готаро изследваше една въздушна карта на северната, част на Тихия океан. Погледна часовника си, наведе се напред и извика, за да заглуши силния грохот:
— След десетина минути трябва да ги видим! Ще бъдат някъде на около двеста и петдесет мили от Гуам… — хвърли нов поглед върху картата, и добави: — Срещата ще стане точно над Марианската падина.
— Зная — изкрещя в отговор Нанги. — Опитвам се да не мисля за това… Някъде бях чел, че според учените това е най-дълбокото място на света, над единайсет хиляди метра!
— Няма от какво да се безпокоиш — отвърна Готаро, забелязал потръпването на раменете му. — Мисията ни е такава, че никой от нас няма дори да се намокри!
След около шест минути Готаро докосна рамото на Нанги и посочи на юг. Гладката повърхност на океана беше толкова неподвижна и плоска, че приличаше на твърд и неподатлив лист стомана. Проследявайки посоката на пръста му, Нанги забеляза двете едва доловими чертички и направи съответната корекция в курса.
— Време е — бръмна в ухото му гласът на Готаро.
Нанги ограничи скоростта и извика:
— Чакай!
Обърна глава, но приятелят му вече го нямаше. Представи си ясно как едрото му тяло се промъква през тесния бомбен отсек и се спуска в мрачната ковчегоподобна кабинка.
— Готово!
Гласът на Готаро долетя от репродуктора. Нанги намали още скоростта и започна да се снижава. С равен глас информираше приятеля си за всяко свое действие.
— Височина десет хиляди метра, започвам да различавам контурите на целта.
— Виждам есминеца — отвърна Готаро. — Насочи ме навреме, останалото е моя работа.