Ръцете на Нанги сръчно поддържаха курса. Въпреки шлема усещаше ясно стегнатата превръзка „хачимаки“ около челото си.
— Сато-сан…
— Кажи, приятелю.
Какво ли можеше да му каже?
— Височина девет хиляди и петстотин, насочени сме точно в целта. — Ръката му неволно се вдигна и докосна леко потрепващото парче плат на превръзката.
Небосводът беше безкраен, далеч вляво започваха да се трупат черни облаци, но целта беше все така ярко осветена от лъчите на утринното слънце. Нанги почувства, че вятърът променя посоката си. Океанът под краката му беше все така необятен.
— Девет хиляди — проговори в микрофона той, ръката му стисна лоста за освобождаването на „Ока“. — Започвам да отброявам секундите.
Готаро вероятно долови нещо необичайно в гласа му и каза:
— Действай спокойно, приятелю. Не се тревожи за нищо.
— За разлика от теб аз не вярвам в съдбата. — Нанги с труд прикриваше чувствата си. Стрелката на висотомера бавно се спускаше към червената линия. Скоро „Ока“ щеше да се откъсне от утробата на голямата машина и да полети надолу към гладката водна повърхност като красиво, но смъртоносно цвете. — Време е да си кажем сбогом…
От репродуктора долиташе свиренето на вятъра, миг по-късно се появи и гласът на Готаро:
— Прекрасен е цветът на живота ни днес… утре вятърът го е отвял надалеч… Нима можем да си въобразяваме, че крехката му красота ще трае вечно?
Очите на Нанги се насълзиха, ръката му рязко дръпна лоста.
— Сбогом! — прошепнаха тихо разтрепераните му устни.
Миг по-късно се включиха ракетните двигатели, мицубишито силно се разклати. Нанги изпита усещането, че е улучен от неприятелски снаряд, но те бяха твърде далеч от обсега на корабните оръдия, а в небето не се забелязваха вражески самолети.
После носът на самолета-майка рязко се наклони надолу, лявото му крило се вдигна към небесната шир. Нанги моментално разбра какво се е случило и по гърба му пробяга ледена тръпка. През отворените бомбени люкове нахлуваше ураганен вятър.
— Готаро, Готаро! — изкрещя той в микрофона.
— Все още съм тук, залепен за корема ти! — долетя гласът на приятеля му.
— Ракетните двигатели се включиха преждевременно! Не мога да изправя носа!
Ръцете му френетично движеха лостовете за управление, но умът му си даваше ясната сметка, че едва ли нещо може да се направи за овладяването на огромната допълнителна тяга.
Излезли от контрол, двете метални птици се понесоха към стоманено сивата водна повърхност с главозамайваща скорост. Нанги не изгуби самообладание и продължи опитите си да овладее падането. Девет секунди по-късно ракетните двигатели се изключиха, но огромното ускорение вече беше свършило своето.
— Качи се обратно тук! — изкрещя Нанги, продължавайки да се бори с непокорните уреди. — Не трябва да: си долу, когато паднем във водата!
Отговор нямаше, но Нанги беше твърде зает, за да обърне внимание на този факт. След спирането на ракетните двигатели самолетът започна да дава леки признаци на подчинение. Но вече бяха твърде близо до водната повърхност, за да успеят да се измъкнат от смъртоносния свредел. Двата двигателя на мицубишито нямаха достатъчна мощност да се справят с огромната тяга на ракетните двигатели, включили се в неподходящ момент.
Цялата конструкция на самолета се тресеше. Нанги си даваше ясна сметка, че падат под прекалено остър ъгъл и всеки миг някое от крилата можеше да се откъсне от тялото. Тогава шансовете им за спасение ставаха нула. Неуправляемата машина щеше да се блъсне като камък във водната стена и да ги смаже на пихтия.
По тази причина изостави безнадеждните си опити да излезе от свредела и насочи усилията си към намаляване ъгъла на пикирането. Ако успее поне малко, двамата щяха да имат известен шанс за оцеляване. „Ока“ ще бъде сплескана от удара, но все пак ще поеме част от огромната му смазваща сила. Дано Готаро успее да се върне обратно!
Небето отвъд остъклената кабина се въртеше като полудяло, смесваше се с повърхността на океана, после отново се разделяше… Сякаш се возеха на увеселително влакче… Корпусът виеше и скърцаше, металните му сглобки с мъка удържаха допълнителния натиск на земното притегляне. Вражеските кораби бяха изчезнали, на хоризонта се кълбяха буреносни облаци, жълтеникаво алени като прясна рана.
С приближаването им към водната повърхност кабината се изпълни от нов, остър и пронизителен звук, който бързо погълна всички останали. По гърба на Нанги се търкулнаха капчици студена пот. Вертикалното кормило не беше успяло да се отклони под необходимия ъгъл и всеки миг щеше да се откъсне от тялото. А това означаваше сигурна смърт. Не искаше да бъде размазан в този метален ковчег и ръцете му отчаяно задърпаха лостовете.