— Вятърът продължава да духа на северозапад — разсеяно поясни Готаро, очевидно зает с по-важни неща. Нанги не знаеше какви са те, нямаше и да попита.
Настъпи продължително мълчание. Вятърът свиреше над главите им, притискаше ги с постоянната си тежест като невидима стена, плавното полюшкване беше влудяващо монотонно. Нанги с копнеж пожела да види поне един гларус над тази необятна пустош, поне един малък предвестник на някаква суша.
Беше мокър от глава до пети, студеният вятър се промъкваше през дупката на разкъсания комбинезон и кожата му неволно настръхваше. Мехурът му щеше да се пръсне. С пъшкане обърна гръб на Готаро и се облекчи, надявайки се, че вятърът и течението бързо ще разпръснат локвичката урина.
Краката му наистина не бяха в ред. Усилията му да ги подчини на волята си останаха без резултат, той прехапа устни и бавно се изправи, пръстите му се плъзнаха надолу. Нищо. И двата му крака бяха напълно безчувствени, сякаш издялани от дърво.
Огледа се в отчаян опит да изхвърли от съзнанието си смразяващата мисъл за парализа. И едва сега забеляза върху какво се крепяха над водата — част от тялото на мицубишито, нагъната и разкривена до неузнаваемост, но за тяхно щастие напълно годна за плаване. В случая икономиите на производителя бяха спасение за тях, тъй като обичайните бронирани листове, предпазващи обшивката от огъня на противника, несъмнено биха ги замъкнали в морските дълбини. Но подготвен за специалната си мисия, този самолет беше облицован с тънък и лек материал, а между него и тялото имаше достатъчно добре изолирана въздушна възглавница.
Ногучи и адмиралите положително ще бъдат доволни да научат това, промърмори на себе си Нанги и по лицето му се появи мрачно иронична гримаса. Дори и след като разберат, че скъпоценното им „вишнево цветче“ е отказало да полети самостоятелно.
Изтощен, той отново се отпусна по гръб и затвори очи, но люшкането на водата не му позволяваше да се отпусне. Хвърли поглед към Готаро, седнал с кръстосани крака и неподвижен като статуя. Може би се моли, може би наистина не изпитва страх. Нанги можеше само да му завижда, ако това действително беше така.
Умората и преживяният шок му пречеха да се концентрира, скоро вече не можеше да определи дали е буден или сънува. В това неопределено състояние над съзнанието му се спусна мрачна, мъгла, той бавно потъна в черните и неясни контури на смразяващия страх.
Имаше усещането, че е напълно изолиран от света, че се е превърнал в самотна и беззащитна прашинка, подскачаща безсилно по морските вълни. Някак отстрани наблюдаваше тялото си, проснато върху този импровизиран сал; по същия начин усещаше и болката от раните си, включително и кратките пристъпи на изгаряща треска, които започваха да се промъкват сред талазите на ледения вятър.
После изведнъж разбра, че вече не е сам. От бездънните морски дълбини се надигна демонична сянка, очертанията й бързо изпълниха хоризонта. Ето, вълните наоколо станаха по-бурни — сякаш отгоре му връхлетя невидим ураган. Над главата му се издигаха огромни черни пирамиди, засмукваха го в своите недра, тялото му безсилно се завърташе в тъмните тунели, водещи в незнайни пещери…
Ръцете му ужасено се вкопчиха в грубата повърхност на сала, сърцето му лудо заблъска, той с ужас зачака появата на неизбежното. Ето го, вече разкъсва водната повърхност! Ето го — чудовището, изплувало от мрачната бездна на океана, толкова огромно, че туловището му скрива звездите по нощното небе! Истински кракен, с огромни светещи очи, раззината паст и дълги грапави пипала!
Очите на Нанги щяха да изскочат от орбитите си, от гърлото му се откъсна дрезгав вик.
— Танцан, Танцан! — разтърси го здраво Готаро. — Събуди се, веднага се събуди!
Клепачите на Нанги потрепнаха и той отвори очи. Плувналото му в пот тяло започна да трепери под напора на студения вятър. Изминаха няколко минути, преди здравото му око да се избистри, после в него бавно се появи лицето на приятеля му.
— Здравата загазихме! — кратко съобщи Готаро.
— Какво има? — Нанги с мъка раздвижи езика си, сух и надебелял. — Врагът?
— Де да беше врагът — въздъхна Готаро. — Дори и него бих приел с огромно облекчение. — Протегна ръце и притисна Нанги до гърдите си, тялото на ранения пилот с благодарност пое част от топлината му. — Не ти казах досега, защото мислех, че ще успея да се справя… — Сви рамене и добави: — Имаш множество рани, не мога да кажа доколко са сериозни. Но губиш кръв, много кръв…
Естествено, ядоса се на себе си Нанги. Това обяснява слабостта и кратките пристъпи на треската.