В отдела на Минк нямаше нито един компютър — тук подобни машини бяха строго забранени. Все пак прибягваха до услугите на няколко телекс машини, една от които се намираше в самия просторен кабинет на началника. Две от стените под високия над пет метра таван бяха заети от огромни правоъгълни панели, които по нищо не се различаваха от обикновени прозорци, но на практика представляваха гигантски екрани с особен химически състав, способни да отразяват със смайваща яснота сложни триизмерни холограми. От време на време картините върху тях естествено се сменяха, но най-често, както и в този момент, показваха две от московските панорами — площад „Дзержински“, открит и просторен, минувачите, облечени в топли дрехи и с астраганени шапки на главите, и улицата в дъното с плъзгащия се бавно черен зил, който спира пред портала на невзрачна сграда, печално известна на света с името „Лубянка“ — следственото управление и затвора на КГБ.
На другата стена беше запечатан пак този площад, но заснет от различен ъгъл. Минк със сигурност знаеше, че част от килиите на „Лубянка“ гледат към сградата отвъд площада, край която безгрижно се разхождат деца със своите родители, все още твърде малки, за да знаят, че най-голямото зло на света дреме само на крачка от тях.
Минк гледаше именно тази холограма, умът му напрегнато работеше. Отново и отново разгръщаше потайните гънки на своята памет, опитвайки се да открие следи от омразата и страха, които беше изпитвал някога при същата тази гледка. Разбира се, тя далеч не беше така всеобхватна, тъй като решетъчните прозорчета на „Лубянка“ едва ли можеха да се сравняват о широките светли прозорци на хотел.
Но Минк помнеше всичко. Беше зима, небето беше сиво и натежало от снежни облаци. Уличното осветление на огромния град изобщо не се изключваше, тъй като нощта, настъпваща откъм северните степи върху крилете на ледения вятър, се настаняваше над него за цели осемнайсет часа. Обичайните градски шумове потъваха в дълбокия сняг, дори и най-обикновените звуци ставаха някак странни и нереални, чувството за объркване в душата на Минк вземаше връх над всичко. Намрази снега, защото именно той стана причина да го закарат на „Лубянка“ с белезници на ръцете. Снегът беше прикрил коварния лед по улицата, върху който се беше подхлъзнал. В противен случай несъмнено би успял да се измъкне. Те притежаваха математическо мислене и несъмнена ефикасност, но подобно на всички низови оперативни работници в КГБ нямаха никаква представа за силата на интуицията.
А за Минк интуицията беше свобода. Именно тя щеше да го спаси през онази мразовита московска нощ, ако не беше снегът. Затова го мразеше, затова не можеше да понася дори представата за него, независимо на какъв език се произнася тази дума.
Очите му не се отместваха от сградата. От нейните прозорци видя за последен път Москва. После… После го измъкнаха от изолатора и започнаха „интервютата“. Килия три на два, с бетонен под и без прозорци, стана негов дом. Голият дървен нар, който през деня беше изправен до стената и заключен с верига, беше единствената мебел в този дом, под него имаше дупка за нечистотиите. Вонята беше ужасна, студът — страхотен. Вътрешните килии на „Лубянка“ никога не са били отоплявани.
Сляп и безпомощен като плъх в непрогледната тъмнина, Минк правеше всичко възможно да съхрани това, което беше останало от човешките му качества след поредния изтощителен разпит. Обикновено извикваше в съзнанието си спомена за гледката отвъд решетъчното прозорче на изолатора, сигурен, че тя е последната в живота му.
Очите му проследяваха разходката на младите двойки и многодетните семейства, които с мъка газеха размекнатия пролетен сняг (холограмите винаги бяха в синхрон със съответното годишно време), усети душата си някак празна, после в нея отново нахлуха онзи ужас и люта омраза, които беше изпитал при прекосяването на границата и които го бяха накарали да спре за миг и сериозно да се замисли дали не трябва да се върне обратно и да избие онези типове със собствените си ръце…