Джъстин отмести чашата си, усетила как пулсът й се ускорява.
— Да считам ли това за официална оферта? — попита тя.
Милар кимна.
— Обикновено такива оферти се правят при поднасянето на десерти от сорта на суфле „Гранд Марние“ или нещо подобно.
— Е, не държа чак толкова на етикета — засмя се той.
Беше млад и енергичен мъж, на не повече от четирийсет. Гъстата му коса беше достатъчно дълга, за да докосва яката на ризата. Сресана настрана и изрусяла от слънцето, тя спокойно би могла да принадлежи на някой запален сърфист от Ридондо Бийч. Чертите на лицето му бяха правилни и твърди, в ъгълчетата на умните зеленикави очи се забелязваше паяжина от ситни бръчици. Носът му беше от тези, които те карат да мислиш за мерцедеси, джин тоник и поло върху прецизно подстригани зелени ливади, някъде по крайбрежието на Кънектикът. Изобщо беше от онези мъже, на които много отива да носят преметнат през раменете пуловер със завързани отпред ръкави. А и поведението му отговаряше на подобна представа.
— Виждам как ви щрака мозъкът — добави той, докато им поднасяха предястието, пресни дребни стриди. По лицето му отново се появи слънчевата и добронамерена усмивка, разкриваща бели и безупречно поддържани зъби. — Това е, защото не съм се родил богат и доста се блъсках, за да постигна всичко, което съм днес.
Джъстин откри, че няма апетит и веднага призна пред себе си, че това се дължи на току-що направената оферта. Веднага реши да я приеме, давайки си ясната сметка, че подобни предложения не падат всеки ден от небето.
На практика идеята й се стори страхотно примамлива, затова, макар и малко нервна и неспокойна, тя попита дали може да почне още утре, в петък. Никълъс го нямаше и представата за трите празни дни до понеделник й се стори непоносима.
На другия ден, малко след осем сутринта — цял час преди работното време — тя вече беше на ъгъла на Медисън авеню и Петдесет и четвърта. Офисът на „Милар, Соумс & Робъртс“ заемаше три етажа от една ултрамодерна сграда, обзавеждането беше от, най-доброто, което може да се купи с пари, във всеки кабинет имаше широки прозорци. Техническите отдели бяха екипирани така, че работата на Джъстин, свикнала всичко да върши сама, положително щеше да бъде светкавична. Рик беше напълно прав в твърдението си, че ще може спокойно да се концентрира върху идеите си, а скиците и техническата работа ще вършат други хора.
Милар лично я представи на Мин, своята секретарка. Момиче на не повече от двадесет години, с яркозелен кичур в тъмната си коса, тя изглежда онагледяваше примирението на агенцията с последиците от пънк вълната, заляла цялата страна. Но Джъстин скоро се увери, че под рошавата коса функционира остро мозъче, което с лекота се оправя в сложния лабиринт на рекламната дейност.
Кабинетът на Джъстин беше един етаж по-долу от този на Мери Кейт и малко по-малък от него — нещо съвсем нормално, тъй като приятелката й все пак беше вицепрезидент на фирмата. В замяна на това беше слънчев и приветлив, върху излъскания до блясък плот на бюрото имаше само телефон и малък букет свежи цветя, превързан с розова копринена панделка, на която пишеше: УСПЕХ! Останалото обзавеждане представляваше странна смесица от мебели, очевидно събирани от няколко места. Рик се извини за това, обяснявайки, че компанията е в процес на реорганизация, но обеща да изпрати по Мин пълен комплект каталози за офис обзавеждане и до една-две седмици всичко ще бъде наред.
Джъстин благодари за букета, сложи го до прозореца и се настани зад бюрото. Първият й телефонен разговор беше естествено с Никълъс, от вълнение съвсем забрави, че сега в Токио е нощ. В хотела отказаха да я свържат, телефонистката любезно пожела да се осведоми дали става въпрос за нещо спешно, после тактично спомена за късния час. Джъстин се извини и помоли да му оставят съобщение, без да знае, че той не е в стаята си, а сред оживлението и оглушителната музика на нощния клуб „Ян-Ян“.
Остави слушалката и изведнъж я прониза тъга. Никога до този момент не беше чувствала толкова остро отсъствието на Никълъс, страшно много й се искаше той да се върне у дома. Когато й каза, че възнамерява да работи за баща й, тя беше обзета от страх и отчаяние — чувства, които все още не беше успяла да преодолее. Реални или въображаеми бяха те? Знаеше, че когато става въпрос за баща й, чувствата винаги вземаха връх над разума. Целият й досегашен живот се беше оформял при грубата намеса на Рафаел Томкин: като зряла жена беше страдала, дори без да го знае, от безцеремонното отстраняване на нейни интимни приятели; като тийнейджър беше свидетел на начина, по който майка й бе съсипана от грубостта и егоизма на Томкин; като дете се беше чувствала сираче поради вечната му заетост.