Макар новата работа на Никълъс да беше временна, вътре в себе си тя дълбоко се опасяваше от трайното му обвързване с Томкин, тъй като много добре знаеше колко убедителен може да бъде на моменти баща й. А заминаването му направо я съсипа. Беше убедена, че толкова скоро след онзи ужасен кошмар със Сайго, почти успял да убие Никълъс чрез нейните ръце, оставането й сама е равносилно на изтънчено мъчение.
Знаеше, че това, което й стори Сайго, ще остане запечатано в душата й за цял живот, независимо от усилията на Никълъс да го изтръгне оттам. Вярно е, че черната хипноза вече не ръководеше поведението и постъпките й, но също така беше вярно, че споменът за нея никога нямаше да изчезне.
Често се будеше посред нощ от тръпката на този кошмар, не можеше да се освободи от него дори и когато до нея лежеше топлото тяло на Никълъс. Почти го убих, повтаряше си тя. Сякаш вътре в нея живееше някакъв непознат, на когото държеше да обясни всичко, и то непременно. Как съм могла? Та аз не съм в състояние да убия дори една риба, да не говорим за човешко същество… Още повече това човешко същество, което ми е най-скъпото на света!
Ето, това би могло да бъде спасението. Убеждението, че не може да убива и следователно не може да носи отговорност. Но кошмарът продължаваше да я безпокои. Ако Никълъс не беше се обърнал навреме, тя положително щеше да го убие! Точно според начина, по който я беше програмирал Сайго. Пет пари не даваше за отговорността, тревожеше я единствено чувството за вина — смазващо тежко, никога неизпитвано досега.
О, как копнее за него! Едновременно с това се страхува от всяка минута на пребиваването му в Япония, от всеки, миг в компанията на баща й. Защото си даваше ясна сметка за хилядите начини, по които може да вземе своето Рафаел Томкин — упорит или отстъпчив според случая, способен да нанесе поразяващ удар точно когато човек, си мисли, че окончателно го е победил.
Огледа новия си кабинет и потръпна. О, Никълъс, ако можех да ти разкрия истинския му лик! Не искам да те отмъкне от моя живот! Не искам!
Самата мисъл, че Никълъс може да се окаже свързан завинаги с „Томкин Индъстриз“, беше непоносима за нея. Цял живот се беше борила да се изтръгне от опеката на баща си, стигна дори дотам, че смени фамилното си име на Тобин. Беше убедена, че ще се бори със зъби и нокти, отчаяно и до последен дъх, ако се появи дори и най-малката възможност този човек отново да влезе в живота й!
Обзета от гняв и все така остро чувство на самота, тя вдигна слушалката и набра вътрешния номер на Мери Кейт. Ако в този момент Никълъс й беше позвънил, положително би го направила на пух и прах заради отвратителното положение, в което я беше поставил, заради страховете и притесненията си.
Отсреща й съобщиха, че Мери Кейт е на съвещание и тя отново бе принудена да остави съобщение. Помоли да предадат на приятелката й да се обади, за да обядват заедно и да отпразнуват новата работа. После извика Мин и двете се заеха да изготвят план за бъдещата дейност на Джъстин в рекламната агенция „Милар, Соумс & Робъртс“.
Никълъс употреби целия си опит, за да прикрие чувствата, които го обзеха. Но шокът беше толкова голям и неочакван, че той неволно отстъпи назад и се олюля, загуби равновесие за някаква хилядна от секундата, лицето му пребледня, а ноздрите му потръпнаха като на подушил опасността див звяр. В следващия миг лицето му се затвори като желязна врата, тихите разговори наоколо бавно потънаха в небитието…
Отново се озова в Ню Йорк, дългата катана в ръцете му проблесна и описа дъга над главата на Сайго.
— Все още вярваш, че Юкио е жива и си спомня за дните, които сте прекарали заедно… — рече братовчед му. — Не е така, можеш да бъдеш сигурен! — От устата му се изтръгна саркастичен смях, двамата продължаваха да се въртят в кръг със смъртоносни оръжия в ръце. Очите им се срещнаха и Сайго добави: — Тя е на дъното на пролива Шимоносеки, братовчеде — точно там, където аз я потопих!
— Наистина те обичаше… Показваше го с всяка своя дума и действие. Накрая това ме накара да побеснея!… Тя беше единствената жена в живота ми… Останалите бяха само мъже! — Безумни и зачервени, очите му блестяха като разпалени въглени. — Ти ме принуди да я убия, Никълъс!
Месеци наред Никълъс живееше с тази болка, черна и отчайваща като безлунна нощ. А сега изведнъж вижда… Акико Офуда не приличаше на Юкио, не носеше фамилните й черти, не можеше да се нарече дори нейна сестра… Лицето й беше лицето на Юкио! Във фигурата й положително имаше различия. Но все пак той видя Юкио за последен път през 1963 година, по време на онова дълго и ужасно пътуване до Кумамото и Сайго. Когато се върна в Токио, сам и объркан, всичко вече изглеждаше съвсем различно. Беше убит Сацугай — бащата на Сайго, после почина и полковникът — неговият собствен баща. Накрая Чонг си направи сепуку в присъствието на снаха си Итами…