Дали Сайго не ме излъга за последен път през онази фатална нощ, запита се развълнувано Никълъс, а очите му продължаваха да бъдат заковани върху лицето на Акико Офуда. Възможно ли бе това? Сайго беше майстор в изопачаване на истината, но тогава знаеше, че ще умре. Какво би го накарало да излъже в края на живота си? Нали пред лицето на смъртта човек най-сетне казва истината? Никога нямаше да разбере и това най-много го измъчваше.
Но и Акико го гледаше доста странно. Въпреки че наоколо имаше стотици хора, очите й бяха заковани в неговите. Изчака го да се приближи достатъчно и едва тогава свали от лицето си тайнственото ветрило. Това беше направено нарочно, но защо? Защо би трябвало да проявява интерес към него, след като не е Юкио? Още повече в този момент, малко преди да се превърне в законна съпруга на Сато… Поредицата от странни съвпадения не убягна от вниманието му, той не беше от хората, които могат да приемат съвпаденията като част от живота…
Официалната церемония започна. Сато подаде на Акико традиционната чашка саке.
Никълъс продължаваше да се бори със странната главоблъсканица, но изход от нея нямаше, в съзнанието му се трупаха все повече въпроси без отговор. Беше ясно, че няма да стигне доникъде, преди да разговаря с Акико. Въпреки това, в ума му продължаваше да се върти един и същи въпрос: тя ли е, не е ли тя? Очите му не изпускаха лицето й, имаше чувството, че е навлязъл в лабиринт и не може да се измъкне от него, земята под краката му странно омекваше.
Дълга ли беше тази церемония, кратка ли беше? Той не можеше да определи това, съзнанието му тръпнеше от агонията на неизвестното, примесена с надежда, страх, гняв и черен цинизъм. Спомените бавно, но сигурно изместваха непосредствените събития, тялото му реагираше автоматично.
А очите й не се откъсваха от неговите. Очите, които познаваше, които обичаше отчаяно и до полуда някога, в дните на отдавна отлетялата младост… Опита се да открие някакви чувства в тях — беше майстор на това, както и на много други неща. По тази причина беше огромна и изненадата му, когато удари на камък. Какво е това в тях? Лукавство, любов, желание или изневяра? Не можа да установи нищо и това беше още по-страшно от възкръсването на един отдавна изпепелен дух…
Реши на всяка цена да намери начин да поговори с нея, едновременно е това си даваше ясна сметка, че няма да е лесно да я хване сама. Церемонията беше към края си, тълпи от гости се насочиха към двойката да поднесат своите поздравления. Други бавно тръгнаха към брега на езерото, подреждайки се в индийска нишка по тясната прашна пътечка. Там ги очакваха леки навеси, издигнати още предната вечер.
Никълъс не можеше да направи нищо друго, освен да се включи в тълпата на хората, които поднасяха своите почитания. Широко усмихнат, Сато ги приемаше съвсем по американски — стискаше множеството протегнати ръце и от цялото му тяло се излъчваше неподправената радост на сенатор, успял отново да получи гласовете на своите избиратели.
Томкин също забеляза това, смушка Никълъс и промърмори:
— Липсва му само пурата! — После извърна глава и добави: — На приема ще идеш сам, още ме боли коремът и мисля да се прибера в хотела. Ще пратя колата да те прибере…
Останал сам, Никълъс бавно се заспуска по пътечката, която се виеше край назъбените канари. Пред него вървяха Сато и Акико, заобиколени от тълпа развеселени гости. Оставили зад гърба си строгата официалност на церемонията, те се смееха и оживено разговаряха.
Гледаше движенията на тялото й, гледаше как по деликатната извивка на гърба й потрепват сенките на боровите клони, гледаше как леко помръдват раменете и бедрата й, изчезващи за миг сред фигурите на гостите между тях, после появяващи се отново…
Брачната церемония, тълпите хора и оживеното им бъбрене бавно потънаха някъде надалеч, той остана сам с нея и загадката… С всяка фибра на тялото си усещаше светлината и сенките, аромата на бор и кедър, на див лимон и горящи ритуални пръчици… Но ги усещаше единствено като част от нея.
Появата й беше като завръщането на скорците след дълга и тежка зима, сковала цялата вселена.
Някога, преди много години, Юкио му приличаше на увяхващите вишневи цветчета през последния от трите дни на ханами. Много хора бяха убедени, че тези цветчета са най-красиви през втория ден, в разгара на празника, но не бяха малко и такива като Никълъс, които считаха, че през третия ден те са изпълнени с неотразима привлекателност. Защото едва в този последен ден човек си дава сметка за преходната същност на красотата.