Но какво да мисли сега? Реалността се беше обърнала с главата надолу, Акико Юкио ли е или не? Възможно ли е да е все още жива? Възможно ли е това да бъде последният дяволски трик на Сайго, изпратен от гроба? Дали не беше го държал далеч от нея през всичките тези години, а тя е била жива и…
Не можеше да понесе тази мисъл, стомахът му се сви от мъка и горчиво разочарование. С усилие се овладя, после си даде ясна сметка къде се намира и какво ще направи, за да получи отговор на всички въпроси. Но ще трябва да прояви всички качества, които притежава благодарение на източната си кръв… Преди всичко търпение. Комбинирано с необходимото време, само търпението щеше да му помогне да разреши тази влудяваща загадка. А междувременно ще се наложи да не обръща внимание на сърцето си, което се гърчеше от болка.
Вече пет месеца наблюдаваше Аликс Логан. По слънчевите улици на Кий Уест, по тесния равен плаж, в малкия бутик за бижута, дори когато разхождаше кучето си — голям доберман на светлокафяви петна. Видя спретнатата бяла табелка, окачена на едно дърво пред моравата и се сви. На нея с големи черни букви пишеше:
ШКОЛА ЗА ДРЕСИРОВКА „ГОЛД КОУСТ“
А отдолу беше добавено е по-ситен шрифт:
ОБУЧАВАМЕ ПОЛИЦЕЙСКИ КУЧЕТА.
През тези месеци беше научил само едно — до тази жена човек не може да се доближи.
Аликс Логан беше мадама от класа. Притежаваше удължената и безупречна фигура на манекен, дългата й гъста коса с цвят на мед блестеше като жива под топлото слънце на Флорида. Очите й бяха яркозелени, но той ги беше виждал единствено през портативния си бинокъл „Никон“ 7×20, който ги превръщаше в огромни, големи колкото слънцето яйцевидни кръгове.
Вече повече от пет месеца за него — огромен мъжага с широки рамене и изпито като на каубой лице, тази жена представляваше цялата вселена. Вървеше по петите й толкова дълго и неотстъпно, че вече я чувстваше близка. Знаеше какво яде, как се облича, какви мъже предпочита. Знаеше всичко, което обича и мрази.
Любимото й лакомство беше сладолед с кафе, покрит с горещ пандишпан и две черешки отгоре. А мразеше най-много двете чудовища, които неотстъпно я следваха. Точно за такива ги считаше — за чудовища. Чу я със собствените си уши да нарича така едного от тях през един слънчев следобед, след като го откри да я наблюдава от сянката до кея.
— Чудовище! — крещеше тя с цяло гърло, после започна да налага косматите му гърди с миниатюрните си юмручета.
Чудовището безстрастно я гледаше през полуспуснатите си клепачи.
— До гуша ми дойде! — крещеше тя. — Не издържам повече! Мислех, че поне тук ще бъда на спокойствие, но, уви! Не мога да работя, не мога да спя, не мога дори да се любя, без някое противно чудовище да ми диша във врата! — Медната й коса се развяваше от соления ветрец. — Моля те, моля те, остави ме на мира!
Чудовището отмести очи от лицето й, кръстоса на гърди огромните си лапи и започна да си подсвирква някаква детска песничка от филмите на Уолт Дисни.
Мъжът с набразденото и изпито лице на каубой наблюдаваше сцената от малката си лодчица, закотвена край кея, пръстите му ловко се оправяха с въдичарските принадлежности, лекьосаната платнена шапка беше нахлупена ниско над челото му. Тук го познаваха под името Бристъл и това напълно го задоволяваше. Отговаряше и на „Текс“ — един доста тривиален прякор, лепнат му от Тони, майстора в корабостроителницата, заради каубойското му лице.
„Текс Бристъл“. Идиотско съчетание, ако се позамисли човек. Но и сцената отсреща не е по-различна, рече си той и се приготви да отблъсне. Аликс Логан вдървено се отдалечи от чудовището и стъпи на мостчето, прехвърлено към една яхта за разходки. В ъгълчетата на очите й имаше сълзи, малки и бляскави като диаманти.
Отблъсна от кея и включи двигателя. Винтът разпени водата зад гърба му, лодката бързо набра скорост. Избухна в смях едва след като брегът остана далеч назад. За един отдавна умрял и погребан човек той водеше забележително активен живот.
Акико Офуда-Сато усети натиска от ръката на съпруга си. Седяха в лимузината на път за дома, приемът беше свършил. Почувства топлината на тялото му, лъхна я нетърпеливата му страст. Той не се помръдваше, но колкото повече се приближаваха до дома, толкова по-наелектризирано ставаше тялото му.
В съзнанието й се блъскаха видения, изобилни и объркани. В един миг виждаше самата себе си, погълната и развълнувана от гледката през тайната си наблюдателница, в следващия пред очите й блясваха телата на многобройните момичета, с които го беше дарявала през дългите месеци на очакването. Дишането й се учести, ръката й стисна дланта на Сато, ноктите й нежно потънаха в топлата плът.