До слуха й долетя глухото му ръмжене, тялото му започна да потръпва, от оргазма го деляха броени секунди. Не, не мога да му позволя това, яростно помисли тя. Утре, може би вдругиден, но не и сега!
Нададе тих писък и се отдръпна от него, извърна се и устните й се сключиха около влажния пулсиращ орган. Започна да го дразни с едва доловимо докосване на езика, скоро той изпадна в екстаз, сграбчи дългата й коса и започна да се моли за сладкото облекчение.
Едва сега устата й го засмука здраво, пръстите й нежно галеха основата на вкаменения му член, подтиквайки го да направи това, за което цялото му тяло стенеше от болка. Другата й ръка се плъзна надолу и покри зеещата паст между краката й, бедрата здраво се сключиха около нея.
Галеше се все по-интензивно, с наближаването на конвулсиите на мъжа пръстите й проникваха все по-навътре, дланта й стискаше здраво — като длан на дете, покрила току-що получена рана. А после… После искаше само едно — новият й съпруг да потъне в сън, отпуснат доверчиво в ръцете й, а тя самата да отправи взор към тъмните пещери на своето минало.
Акико внимателно се обърна, после мълчаливо се надигна от брачното ложе. Изправи голото си тяло и хвърли един спокоен поглед към отпуснатия и задоволен Сеичи Сато.
Красивото й загадъчно лице не издаваше никакви чувства. Може би това, което някога й беше казал Сун Сиунг, наистина ще излезе вярно: „Човек никога не може да разбере напълно своите чувства.“ Но ако наистина е така, аз едва ли бих научила всичко, което зная, възрази му в себе си тя. Никога не бих могла да отида отвъд „кужи кири“ и „кобудера“ — върховните чудотворни умения, които притежаваше Сайго. И едва ли бих успяла да ликвидирам онази стара лисица Масашиги Кусуноки, с чувство на триумф си призна тя. Беше прибягнала до „яхо“ и беше съумяла да скрие намеренията си дори от такъв опитен сенсей като стария!
Но чувството за триумф я напусна така бързо, както се беше появило. Тръсна глава, дългата синкавочерна коса бръсна голото й рамо и се спусна зад гърба, ръката й посегна надолу към многоцветното кимоно. Беше същото, с което се беше появила на сватбената церемония.
Обви го около тялото си като дете, което облича затоплена от радиатора хавлия, с негова помощ искаше да се спаси не само от хладния нощен въздух. Стегнатите й мускули очакваха внезапна атака отвсякъде, умът й отхвърли дълго повтаряното внушение да се оттегли, за да може да отмъсти. В устата й се появя противен сладко солен вкус. Вкусът на собствената й кръв.
Никога досега не беше изпитвала такова отвращение от собствената си карма. Специалната подготовка би трябвало да издигне надеждна преграда срещу подобни чувства, но тя се изненада и с разочарование откри, че това не е така, че се чувства поругана и омърсена от един толкова прост акт. Нямаше никакво значение, че този акт е бил необходим, очите й отново се изпълниха със сълзите на агонизиращото безсилие.
Излезе от спалнята, прекоси с боси крака тъмната къща и се насочи към хлъзгащата се преграда, зад която се намираше зен-градинката.
Тук цареше вечен покой. Между клоните на стария бор надничаха ярките звезди, проблясващи като зъбите на странно ухилен нощен хищник. В продължение на безкрайно дълга секунда тя си позволи да отхвърли всички ограничения в своя живот. В главата й нахлуха мислите за Никълъс и бързо я обвиха в гъст дим, душата й бе обзета от неизпитвана до този миг емоция, мощна и неумолима като снежна лавина. Лицето й неволно се изви към необятното небе, съзнанието й се изпълни от желание да се разтвори без остатък някъде там, на милиони километри от познатите на хората неща, да бъде свободна. Бродейки сред безкрайната бездна на космоса, може би най-сетне ще може да успокои страданията на неспокойния си дух.
Но всичко това продължи само един кратък миг, в следващия тя отново се върна на земята. Главата й бавно зае обичайното си положение, тъмните й очи пробягаха по безупречно подреденото пространство на градината. Тук понятията губеха своето обичайно значение, малко означаваше много, уникалната японска естетика вземаше връх над всичко.
Всяко камъче е било подбирано на ръка, обръщало се е внимание на неговата форма, големина и цвят. Два пъти дневно хилядите еднакви камъни се подреждат под вилата на градинаря, хвърлил огромно количество труд, умение и търпение за изграждане на съвършената симетрия между тях.
Три черни и назъбени скали се издигаха в различни сектори на градината. За разлика от дребните камъчета всяка от тях беше с уникална форма, нейните ръбове и вдлъбнатини въздействаха по особен начин върху наблюдателя, събуждаха в душата му чувство за различие и несъизмеримост.