Тук беше спокойно и едновременно с това някак ободряващо.
Акико бавно седна на каменната скамейка и подви крака под себе си. Ръцете й се сключиха в скута, свитите й пръсти се отпуснаха. Позата й беше неподправено женствена, едва ли някой би могъл да подозира, че в това кротко отпуснато тяло се крие огромна и едновременно с това безупречно контролирана енергия.
Ясно почувства тъмната сянка, надигаща се в гърдите й — една едва доловима граница между, светлината и мрака, тънка и същевременно остра като майсторски изкована катана. Именно оттам бликаше неутолимата й омраза, горещото желание за справедливо възмездие. Тялото й потръпна в нетърпеливо очакване, мозъкът й се разцепи от незнаен, заплашителен тътен, от гърдите й се откърти тежко, натежало от нетърпима болка стенание.
После лъхна ветрец и разхлади пламналото й чело. Потта в основата му изсъхна, очите й отново пробягаха по безупречната симетрия на градината, в душата й се върна покоят. Затвори очи и леко въздъхна. Бурята беше отминала. Главата й натежа, пулсът й постепенно се връщаше в нормалния си ритъм, в съзнанието й бавно изплуваха току-що отминалите събития.
Сама сред неподвижните камъни на зен-градинката, Акико отправи една безмълвна благодарствена молитва към Бога, освободила я от присъствието на свекърва в този дом. Защото майката на Сато, както навсякъде в Япония, би била пълновластна господарка тук. Ненапразно централната част на всеки японски дом се нарича „омоя“ — майчина къща. Акико потръпна при представата, че би й се наложило да се подчинява на „хера моши“ — единствената жена, която има право да насипва ориза и да бъде глава на домакинството. Ох, добре, че тази жена отдавна е мъртва. Сама под тъмните клони на дървото, по-черни дори от самата нощ, заобиколена от странните сенки на назъбените скали сред безупречно подредените камъчета на градината, Акико бавно се изправи и рязко отметна кимоното от раменете си.
Тялото й проблесна под студената светлина на звездите, в която се долавяха едва доловими розови отблясъци. Те идваха от неоновите реклами на Шинюку и далечната Гинза — улици, които никога не заспиваха… Босите й крака стъпиха върху симетричните окръжности, камъчетата под тях бяха хладни и гладки.
Стигна мястото, намиращо се по средата между две от назъбените канари, легна и се сви на топка, само половината от тялото й се очертаваше под бледата светлина на звездите. Замря на място и скоро усети как се слива с мълчаливата природа.
Използването на Таня срещу руснаците беше за Минк една особено ярка ирония на съдбата, но едновременно с това някак допълваше елипсовидната симетрия, която го лъхаше от платната на Томас Харви Бентън и му позволяваше да се радва на живота.
След Москва Минк изпитваше постоянна нужда да получава преки доказателства, че животът — благороден, елегантен и вдъхновяващ — все още си струва да бъде изживян. Точно тези елементи се оказаха напълно изтрити от съзнанието му по време на ареста и след завръщането си в Америка беше принуден да ги учи наново.
Усети приближаването на Таня и вдигна глава. Това чувство също беше придобил в затвора. Постоянното наблюдение беше изтрило от съзнанието му някакъв тънък, но важен слой, а мястото му зае една дращеща като гласпапир невероятно силна чувствителност по отношение на чуждото присъствие.
Минк погледна хладните сини очи, изпъстрени със сиви точици. Бяха огромни, гледаха открито и прямо. Насочеше ли поглед към нея, той неизменно виждаше първо тях, постепенно ги възприе като свое чистилище, интимно и тайно.
Бяха очите на Михаил, очите на брат й — дисидентът, станал причина за внедряването на Минк в Москва. Защото именно той беше изпратил на Запад съобщение, че разполага с жизненоважна за американските тайни служби информация. Изборът падна върху Минк благодарение на компютъра, безпогрешно отчел безупречния му руски, съчетан със славянски черти и осанка. Задачата му беше да измъкне Михаил, а ако това се окаже „неприложимо“ според употребената в заповедта фраза — да измъкне информацията, с която разполага.
Засечката стана в разгара на операцията. Някой около Михаил се оказа предател, срещата им бе прекъсната от ураганен автоматичен огън, тялото на дисидента беше буквално разкъсано на две от куршумите. Самият Минк остана замръзнал под ослепителната светлина на мощните фарове, снегът валеше на едри парцали. Всичко звучеше някак приглушено, кървавите петна по снега приличаха на пръснати бог знае от кого ситни бучки въглища. В ушите му кънтеше дрънчене на вериги върху автомобилните гуми, в следващия миг се разнесоха гневни викове, залаяха автомати. Хукна в ледената нощ, едри снежинки полепваха по лицето му и го ослепяваха, в съзнанието му изведнъж се появи Кати — неговата първа ученическа любов, за която след години се ожени. Тя много обичаше снега, смееше се от радост, когато снежинките полепваха по протегната й длан и стопявайки се бавно, сякаш споделяха с нея най-съкровените си тайни.