Вряза се във водата с бърз дъгообразен скок, повърхността й едва се разклати. Миг по-късно го последва и Таня — двамата бяха единствените плувци в басейна с олимпийски размери. Костюмът й, подобно на неговия, беше от плътно прилепнала найлонова материя. Минк отново, за кой ли път, се възхити от стройното й гъвкаво тяло. Свикнал да ползва услугите на възхитителния й ум и желязната последователност, с която този ум разгадаваше игрите: на руснаците, той често забравяше за не по-малко съвършената му обвивка и винаги се изненадваше от вида й… Таня притежаваше широките рамене и тесния ханш на родена атлетка, но въпреки това от тялото й се излъчваше неповторима женственост. Силна и женствена — това беше тя. И за своя чест Минк нито веднъж не допусна обичайната мъжка грешка да смесва тези две качества.
Направиха десет дължини без прекъсване, всеки от тях увлечен от скоростта и желанието за победа над другия.
Както обикновено спечели Таня, но разликата беше далеч по-малка отпреди няколко месеца.
— За малко! — задъхано каза той и избърса водата от очите си. — Дявол да го вземе!
— Тренираш повече от мен — усмихна се Таня. — Трябва да го имам предвид.
Той се хвана за парапета и седна върху плочките, наредени по протежение на басейна. По кожата му се стичаше вода. Залепнала на челото, тъмната коса му придаваше вид на римски патриций. Ясните сиви очи изглеждаха огромни върху изпитото му лице, неотдавна беше обръснал дебелите си мустаци и това го правеше да изглежда съвсем като хлапак въпреки четирийсет и седемте години зад гърба му.
Таня остана във водата и търпеливо очакваше началото. Откакто проведе онзи разговор с доктор Кид в Ню Йорк, от лицето му не слизаше маската на мрачна загриженост. Тя не знаеше съдържанието на този разговор, а и Минк не прояви охота да я запознае с него. Остана й да се надява, че само това тежи на душата му.
Той беше от онези мъже, които при по-различни обстоятелства несъмнено биха я привличали неотразимо, защото притежаваше качества, на които тя дълбоко се възхищаваше — несъмнена духовна култура и природна интелигентност, прозиращи под слой от безспорни физически предимства.
— Мисля си за проклетия Никълъс Линеър — рязко както винаги започна той. — Имам чувството, че рано или късно ще бъдем принудени да се възползваме от услугите му.
Вече знаеше как е протекъл разговорът с доктор Кид, но нищо в поведението й не показа това. Сивите очи на Минк се спряха върху лицето й.
— Не си правя илюзии, че мога да харесвам тип като него — твърде е независим в делата си, а освен това е и опасен, много опасен!
— Прочетох досието му — изтегли се до него тя. — Нито веднъж не е проявил агресивност.
— Точно така — съгласи се Минк. — И това е нашето предимство. На наша територия е пълен лаик и това ще ни помогне да го контролираме, след като получим каквото ни трябва.
Ръцете му се плъзнаха по голите, почти лишени от окосмяване бедра.
— Господ да ни е на помощ, ако му позволим да стъпи на позната почва! Ще изгубим него, руснаците и цялата торта!
— Ало?
— Ник, Ник! Къде беше? Цял ден се опитвам да те открия!
Устата му промърмори нещо неразбрано в слушалката, очите му сякаш бяха залепени с лепило.
В съзнанието му се въртяха сбъркани видения. Беше сънувал Юкио. Бракосъчетаваха се пред гроба на Токугава, в небето над главите им се полюшваше черно хвърчило, край него се стрелваха сиви птици. Юкио беше облечена в снежнобяло кимоно с алени ръбове, двамата стояха пред будисткия свещеник, по кичестите борови клони, подобно на снежинки, лепнеха тихите псалми, изпълнявани от невидим хор.
— Ник, чуваш ли ме?
Той хваща ръката й, псалмите се усилват, главата й се извръща към него, той е разтърсен от шока да види жълтия череп на удавник… Настръхва, отстъпва с препъване назад, после изведнъж вижда, че това е Акико… Не, не е Акико, това е Юкио! Коя е, Господи? Коя от двете?
— Извинявай, Джъстин — отлепиха се с мъка устните му. — Вчера беше сватбата на Сато и приемът продължи до…
— Това няма значение — прекъсна го Джъстин. — Имам фантастични новини, за теб! — Едва сега си даде сметка, че в гласа й наистина потрепва дълбоко вълнение.
— Казвай!
— В деня на твоето заминаване се срещнах с Рик Милар. Нали го помниш — онзи, дето ме съблазняваше със страхотно предложение за работа! Е, приех го! Бях толкова ентусиазирала, че започнах още в петък!