Устните му пресъхнаха, на два пъти се опита да ги раздвижи, преди да успее да прошушне:
— Да… Чувал съм…
Акутагава-сан кимна и се извърна настрани, безпогрешно доловил вълнението в душата на ученика си.
— Така подозираше и Фукашиги-сан — внимателно продума той. — Той е на мнение, че ти трябва да овладееш тази… малко необичайна техника, за да оцелееш. А тук, в риуто „Теншин Шоден Катори“, ви учим именно на това — как да оцелеете.
Акутагава-сан обърна към него ястребовото си лице, блестящите му очи го пронизаха с тежестта на юмручен удар. Енергията им беше толкова голяма, че мускулите на Никълъс неволно се свиха — реакция на едно по-примитивно същество, което съзнава нищожеството си.
Но духът му беше странно спокоен, за пръв път след фаталното пътешествие до пролива Шимоносеки съзнанието му беше ясно, за пръв път в него липсваха кошмарите на спомена за огромното надмощие на Сайго, успял да овладее тайните на „канаку на нинджуцу“.
— Тук живеят множество китайски традиции — усмихна се леко Акутагава-сан. — Но знаеш какви са японците — променят и усъвършенстват всичко, което се различава от тяхното културно наследство…
Тази тема сенинът докосна за пръв и последен път. Никълъс изведнъж разбра, че си позволява това единствено поради сходството в произхода им.
— Вече познаваш всички рискове и опасности, на които можеш да се изложиш — добави Акутагава-сан. — Фукашиги-сан се е постарал да ти разкрие детайлно това.
— Но не и вие — каза Никълъс, доловил безпогрешно мимолетната промяна в тона на сенина.
— Не бива да мислиш, че съм небрежен — отвърна по-възрастният мъж. — В много отношения аз споделям възгледите на Фукашиги-сан, но все пак мисля, че не е необходимо постоянно да ти напомням да бъдеш предпазлив.
— Прав сте — пое си въздух Никълъс. — Искам да ме учите, сенсей! Не се страхувам от „кужи кири“.
— След време ще започнеш да се страхуваш — тъжно поклати глава Акутагава-сан и хвана ръката, на Никълъс. — Ела — добави той със странно променен глас. — Оттук нататък вечни твои спътници ще бъдат мракът и смъртта.
Тръгнаха надолу по хълма и фигурите им бързо се стопиха в утринната мъгла.
Чудовищата се нуждаеха от наименования. Никога не бяха едновременно около Аликс Логан, по-скоро си разделяха денонощието на две смени. Червендалестият дежуреше през деня и Бристъл го кръсти „Червения“. Другият — кокалесто и жилесто нощно чудовище с тънък врат и клюн вместо нос, кръсти „Синия“, Дали тия двамата бяха тогава в колата? Това беше първото нещо, което се запита, когато ги видя.
От онази тъмна дъждовна нощ, в която вятърът прегъваше почти до земята високите палми на Кий Уест, бяха изминали много месеци…
Той поддържаше съвсем разумната скорост от четирийсет и пет мили в час по хлъзгавото платно на магистралата, когато връхлетяха отгоре му. Бяха със загасени фарове.
„По дяволите“, викна той, усетил силния удар отзад, после благодари на Бога, че беше сложил предпазния колан. Те бяха съвсем близо, знаеха, че след сблъсъка очите му инстинктивно ще ги потърсят в огледалцето за обратно виждане и включиха дългите светлини.
Знаеха и друго — предимството им се криеше в пълното, макар и временно объркване на жертвата, затова не трябва да го пропуснат. В кратката секунда, която го отделяше от втория сблъсък, той усети изцяло това тяхно предимство. От дългогодишен опит знаеше, че няма да успее да овладее положението — това не е кино, а и той не е Джеймс Бонд. Затова стори това, което можеше да стори — да се бори за оцеляването си.
Пръстите му светкавично отключиха шофьорската врата и леко я открехнаха, после освободиха тялото му от предпазния колан. Вече не го беше грижа какво ще направят онези отзад, нито пък как ще го направят. Знаеше само едно — не успее ли максимално да се концентрира, ще бъде труп след броени секунди.
Вторият удар дойде точно откъдето трябва. Паузата беше продължила достатъчно дълго и двете коли вече навлизаха в плавния десен завой на магистралата. Вляво, оттатък ниския парапет, зееше стръмният склон на насипа, свършващ двайсет, метра по-надолу в бурните вълни на прибоя. Отсечката беше опасна, за това свидетелстваха и огромните пътни знаци, обсипани с мътно проблясващи на светлината на фаровете червени „котешки очи“, наредени през десетина метра един от друг.
Ударът беше страхотен, сякаш някакво неземно чудовище отхапа част от колата. Задницата се смачка и завъртя, воланът изхвръкна от ръцете му. Той го пусна и се опита да запази равновесие. Против него работеха центробежните сили и инерцията на удара, а нощният мрак засили още повече чувството му за дезориентация.