Ръката му се стрелна към открехнатата врата, той употреби цялата сила на волята си, за да остане неподвижен сред ужасното скърцане на смачкан метал и отвратителното усещане, че прескача парапета и полита в мрака, на неизвестното…
Би било безполезно да напуска колата, преди тя да излети от пътното платно. Онези положително щяха да го видят на светлината на фаровете си и да прегазят безпомощната му фигура, просната върху асфалта.
Предницата се вряза в парапета с пронизително скърцане, повдигна се рязко нагоре и моментът настъпи. Тялото му се сви напред, ръцете му се прибраха. Предницата продължаваше да се вдига, пружината на седалката лудешки се разтърсиха. Дъждовни струи шибаха лицето му през полуспуснатия прозорец, заслепяваха го, пречеха му да диша. За миг го обзе паника, помисли си, че мръсниците все пак ще успеят да свършат това, което бяха решили.
Сякаш ритната отзад, колата рязко подскочи, предницата започна да се накланя надолу, колелата се въртяха бясно във въздуха. Краката му отдавна се бяха дръпнали от педалите на газта и спирачката. Остави скоростите включени, макар обратното да бе по-разумно — не искаше опитите му за спасение да оставят следи, не искаше да дава улики на следователите, които положително ще пристигнат на мястото на катастрофата, за да се уверят, че морето се е превърнало в негов ковчег.
Искаше да го считат за мъртъв.
Колата напусна тесния хлъзгав банкет и започна да се преобръща. С тътен, заглушаващ дори напрегнатия вой на двигателя, носът й се вряза в пръстта на насипа, задницата рязко поднесе, рамото му се вряза в панела на вратата, той хлъцна и с мъка успя да се задържи на мястото си. Още няколко милиметра и би излетял навън, с главата напред. След това беше ясно — главоломно падане, счупен врат, невиждащи очи, вперени в бледите лица на убийците…
Не, това не е за него! Успя да се задържи, ужасният шум изведнъж изчезна, в ушите му нахлу тишина — странна, напрегната, оглушителна… Колата започна първото от дългата серия, въртеливи движения, вятърът свиреше през спуснатото прозорче. Тежък страничен удар, инерцията се засили. Скоро, на четвъртото или петото преобръщане, тази инерция щеше да стане огромна и колата щеше да се разпадне на части. Тогава шансовете му щяха да бъдат нула, той си даваше ясна сметка за това.
Не виждаше нищо, което би могло да му помогне. Беше затворен в железен ковчег, наоколо беше непрогледна нощ, можеше да разчита единствено на сетивата си. На ръцете, краката и сърцето, на онова, което се оформяше в свития му на топка стомах… Сега или никога!
Сви крака и коленичи върху седалката. Така беше сигурен, че няма да остане заклещен в железния ковчег. После се наведе назад, краката му се насочиха към вратата и тя рязко се разтвори.
Излетя навън. Шокът и болката бяха толкова силни, че почти моментално го превърнаха в равнодушен наблюдател на това, което ставаше край него с дяволска бързина. Огромната метална маса на колата с грохот продължи да се търкаля надолу, покривът и влезе в съприкосновение с черната развълнувана повърхност на океана. Плясък, после тишина…
Бристъл рядко мислеше за онази ужасна нощ. А когато това все пак ставаше, то беше свързано предимно с личността на онези, които се бяха опитали да го убият. Отначало беше сигурен, че е Франк, горилата на Рафаел Томкин. Но после откри чудовищата и започна да се колебае.
Дойде в Кий Уест, за да открие Аликс Логан. И наистина я откри. Но кои бяха тези чудовища, които нито за миг не я изпускаха от очи? Дали и те работеха за Томкин? Дали бяха част от общия план за прикриване на следите, които го уличаваха в убийството на Анжела Дидион? Бристъл нямаше начин да разбере това, преди да разговаря с Аликс Логан. Името й получи от Мати Устата там, в Ню Йорк. Бристъл знаеше, че има свидетел на убийството, и той трябва да го открие, ако иска да спипа Рафаел Томкин. Информаторът изплю името и адреса на този свидетел едва след като изстиска от него огромна сума. Но си струваше. Бристъл усещаше, че е близо до развръзката и затова посъветва Мати да се покрие за известно време…
Фалшивата смърт стана факт. Той се установи в Кий Уест, излекува счупената си при падането ръка и се зае с наблюдение. Разполагаше с неограничено време, можеше да чака до края на света. Движение и неподвижност, светлина и мрак — това бяха нещата, които съществуваха за него. И Аликс Логан.
Видът й често му напомняше за Гелда, но това, разбира се, вече нямаше никакво значение. Нямаше начин да се свърже с нея, трябваше да си остане мъртъв, за да бъде близо до Аликс Логан, незабележим и неоткриваем. Да бъдеш нечия сянка е достатъчно трудна задача. А тя става почти невъзможна, когато пък някой друг се опитва да те прати на оня свят.