Бристъл… Безброй пъти превърташе това име в устата си, особено през безкрайните часове на очакването. Истинското му име избледня и изчезна, превърнало се в нищо незначещ надпис под също така нищо незначеща снимка в стар полицейски албум, там някъде, безкрайно далеч…
Беше станал „Текс Бристъл“, мислеше за себе си като за „Текс Бристъл“ — точно така, както мислеха всички, които го познаваха тук. Само един човек на този свят знаеше, че той не е загинал в онази ужасна катастрофа, но този човек никога нямаше да го издаде.
Бяха му останали точно толкова пари, колкото да се добере до Сан Антонио. Познаваше Мери отдавна, от времето, когато тя все още живееше в Ню Йорк. В онези години бяха от двете страни на закона, но днес вече не можеше да определи кой къде стои.
Тя беше умна и твърда, имаше връзки навсякъде. Осигури му не само медицинска помощ, но и нова самоличност — акт за раждане, карта за социално осигуряване, шофьорска книжка, дори и паспорт — леко износен от няколко далечни пътувания до Европа и Азия. Нямаше намерение да го използва, но остана доволен, че го има, особено след като се оказа, че той върви заедно с трийсет хиляди долара в брой.
Мери не го попита нищо, а и той не й предложи обяснения. Тя се зае с обичайната си дейност, а той с лека изненада установи, че е наистина доволна да го види. Запознаха се в Ню Йорк преди години, тя беше участник в една мексиканска измама, а той се опитваше да я разкрие. И на двамата им беше за пръв път, и двамата извлякоха съответните поуки… Човек би казал, че още тогава се харесаха, макар и по доста особен начин. Когато си тръгна, Бристъл си даваше съвсем ясна сметка, че едва ли някога ще може да й се отплати за всичко…
— Сър?
Пронизителните черни очи се вдигнаха към меката светлина на лампата, по голите стени се подгониха пъргави сенки.
— Какво има? — Гласът беше груб и безцеремонен, натежал от презрение. Младият лейтенант почувства как изведнъж се смалява, сякаш се беше изправил пред някакво свръхчовешко същество.
Разбира се, този тон беше съвсем преднамерен и това го правеше особено ефектен. Хитрост, помисли си мъжът, докато леко кимаше по посока на младия лейтенант, замръзнал в страхопочитание на прага. Хитростта управлява света. До нея прибягваше и той, с нейна помощ управляваше гладко и дейността в тази дълбоко засекретена сграда.
От опит знаеше, че трябва да внушава страх о околните — независимо дали те са като този млад и жаден за повишение лейтенант, или като някой от старите вълци, у дома, — ако желае да получа исканите резултати. Същевременно този начин на поведение му даваше необходимата за по-важни въпроси свобода на действие!
— Пристигнаха последните снимки от „Сахов-IV“, сър — протегна ръка униформеният младеж. — Ето разпечатките.
— С колко обиколки разполагаме, лейтенант? — попита Виктор Проторов, директор на Девета дирекция на КГБ.
— С малко повече от шест, сър.
— Ясно — Проторов сведе поглед към разграфената хартия, после усети как младежът пред него леко се отпуска. — И какво полезно за мен се съдържа в тях?
— Не зная, сър.
— Хайде, хайде — вдигна глава. Проторов, дългият му нокът леко почука по хартията. — Това е набор разпечатки от най-новата секретна информация на „Сахов-IV“, който нашето правителство официално нарича „разузнавателен спътник с възможност за транслиране на събраната информация“. Той е ориентиран над онази част от Тихия океан между Курилските острови и Хокайдо, която е обект на особеното ни внимание вече… колко месеца станаха?
— Седем, откакто напуснахме летището в Итуруп.
— Така… Ако не сте ги проучили както трябва, лейтенант, вие сте или глупак, или неподготвен за работата, с която сте натоварен! — Проторов се облегна в креслото и отправи хладен поглед към събеседника си: — Кое от двете?
Младежът замълча, объркан и изпотен под изпитателния поглед на началника си.
— Поставяте ме в крайно неудобно положение, сър — промълви най-сетне той. — Ако призная, че съм ги проучил, това би означавало край на кариерата ми в отдела, а ако кажа обратното, значи умишлено да излъжа своя началник.
— Добре, лейтенант, но ако някой ден попаднете в лапите на врага, можете да бъдете сигурен, че той ще се погрижи да ви постави в още по-неприятно положение…
Разговорът се водеше на английски. Лейтенантът се поколеба, после реши да поправи началника си:
— Простете, сър, но ставаше въпрос за неудобно, а не за неприятно положение…