— Отговорете на въпроса! — тросна се Проторов и започна да преглежда визуалната информация, събрана от изключително мощното видеооборудване на „Сахов-IV“, снабдени с уреди за нощно снимане. При мисълта, че американците вероятно разполагат с подобно нещо, по гърба му залазиха мравки. Не го стопли дори полученото неотдавна съобщение, че страната му вече използва успешно наземно базирани противоспътникови лазери. Стигна до третата страница и вдигна глава.
— Времето ви изтича. Обзалагам се, че американците не биха ви отпуснали толкова…
— Тук няма да откриете това, което търсим вече толкова време — пророни най-сетне лейтенантът и въздухът напусна дробовете му с тихо свистене.
Погледът на Проторов го прониза до костите.
— Значи, все пак сте им хвърлили едно око, а?
— Сър, според правилата за сигурност дежурният офицер е длъжен да ми носи за предварителна проверка всички „горещи“ документи.
С този малко ироничен термин Проторов беше кръстил целия разнообразен букет от жизненоважна информация, която се придвижваше и обработваше в дирекцията.
— Хайде, хайде, не започвай да доносничиш! — изръмжа той и вдигна ръка да спре протестите на младия офицер. — Дано се справиш така и с американците, ако те спипат някой ден!
— Признавам, че от вас повече се страхувам, сър…
— Значи трябва да се научите да се страхувате и от тях, лейтенант! — отново вдигна глава Проторов. — Защото те са твърдо решени да унищожат всичко, което ни е скъпо!
Вътрешно остана доволен от поведението на младия си помощник, открил единствения изход от заложения капан. При това, без да губи самообладание — посочването на умишлената езикова грешка беше безспорно доказателство за това.
Младежът излезе и той отново се наведе над снимките, обработени от компютър. В края на повторното им, разглеждане беше принуден да признае поражението си. Липсваха каквито и да било аномалии. Още веднъж. Разбира се, не знаеше точно какво трябва да търси, знаеше само името му — „Тенчи“. На японски тази дума означаваше „небе и земя“.
Къде си, запита се той, докато безпомощно гледаше подробните снимки върху разграфената хартия. Какво си? И защо си толкова важно за японците?
Това име се беше появило сред купищата рутинни доклади, които течаха през московския му кабинет като неспирен поток. Но то успя да раздразни любопитството му, особено след като се прехвърли тук и потъна в дълбоката пещера на слухове, предполагаеми факти и очевидни фантасмагории. Вече беше сигурен в едно — открие ли загадката около това име, открие ли дори само неговото значение, това ще бъде достатъчно за реализация на тайните му планове там, в далечната Москва.
С мъка и разочарование разбра, че Федорин — висш офицер от КГБ като него самия, по нищо не се отличава от кариеристите, които бяха населявали Кремъл преди него. О, да, отначало изглеждаше, че наистина ще вдигне на крака болния колос, наречен Съветски съюз. Признаци на раздвижване се забелязваха навсякъде.
В крайна сметка обаче се оказа, че всичко е било измама, обикновен политически ход за лична облага, насочен към отстраняването на всеки по-изтъкнат партиен функционер, който би представлявал заплаха за новия министър-председател.
Естествено, Проторов не хранеше надежди, че Федорин или който и да било друг на негово място, ще успее да намери ключа към очакваното с толкова надежди пробуждане на СССР. Защото този съюз не беше единна и монолитна държава, а многолик звяр, разкъсван от вътрешни противоречия. Какво им пука на узбеките или киргизите за това, което става в Москва? Нима беларусите или азербайджанците се интересуват от броя на американските ракети, насочени към Владивосток? Нима разните там литовци, грузинци и естонци — да не говорим за неславянските народи като татари, башкири, молдовци и Бог знае още какви — мислят по друг начин? Какво може да ги обедини?
Нищо, Проторов беше убеден в това.
Първата стъпка към пробуждането на Съветския съюз се състоеше именно в това — да се открие начин за обединяване на неговите народи. Стане ли това, никой не може да го спре! Няма такъв народ на Земята, няма дори такава коалиция!
Федорин бе получил шанса да задвижи новата революция, но като всички бюрократи, които бяха управлявали страната, и на него му липсваше онази широта на възгледите, която е необходима за големия скок във водите на непознатото, за прекосяването на Рубикон. И ленивият гигант отново задряма.
Проторов прекрасно знаеше колко много време е необходимо за смяната на съветските премиери. Не искаше да чака реда си, а може би беше достатъчно умен, за да проумее, че този ред едва ли ще дойде така, от небето. Ето защо започна да крои планове за скъсяване мандата на сегашния министър-председател.