— Но как? — учуди се Никълъс. — Не виждам нищо!
— Никога ли не си тренирал с превръзка на очите риуто на Канзацу.
— Тренирал съм, разбира се. Но само в границите на салона, където е гладко, няма дървета, камъни и храсталаци…
— Тези изпарения са като мрака — продължи Акутагава-сан, без да го чува, — дори още по-трудни за ориентация, защото в мрака човек може да се ръководи по отблясъци от луната, звездите или някой фенер. А в мъглата няма нищо.
— Не мога дори да ви видя.
— Но ме чуваш.
— При това отлично. Сякаш говорите съвсем близо до лявото ми ухо, но трябва да държа сметка и за особената акустика, разбира се…
— Точно така — каза Акутагава-сан. — Разбереш ли как действа акустиката, тя ще се превърне в ново и мощно оръжие от твоя арсенал.
Никълъс замълча и се опита да се ориентира в мъглата, надвиснала над долината Мошино. В крайна сметна стигна до заключението, че е напълно безпомощен, не усеща нищо друго, освен успокояващото присъствие на йонина.
— Вероятно знаеш, че голяма част от „кужи кири“ дължи силата си на „яхо“ — магията „яхо“… Вярваш ли в магии, Никълъс?
— Вярвам в това, което съществува, сенсей — отвърна Никълъс. — И отхвърлям това, което не съществува.
Настъпи мълчание, после Акутагава-сан тихо промълви:
— Това е много мъдър отговор за младеж като теб. А сега искам да ме слушаш внимателно. У всеки човек съществува един междинен пласт на съзнанието, разположен между реалността и нейната противоположност. Именно в него властва въображението, там се раждат мечтите и неясните предчувствия, генерира се всекидневното безпокойство и притесненията.
— Това не е магия, в този пласт няма нищо свръхчувствително. Напротив — произходът му е доста примитивен… Далечните ни прадеди са прибягвали до помощта му за изостряне на своите възприятия, защото в противен случай биха загинали. Най-често са го използвали при защита от дивите зверове или враждебни племена, които са искали да завладеят пещерите и жените им.
— Да, да, пещерите… Именно за онези безкрайно далечни времена става въпрос. С настъпването на така наречената цивилизация този междинен пласт започва бавно да се атрофира. И каква полза от него наистина, след като човекът вече притежава сигурността на здраво заключените къщи и апартаменти, след като отдавна е покорил всички останали форми на живот на тази планета?
— Но той отказва да изчезне и постепенно се превръща в източник на всичките ни дребни страхове — безпокойство на работното място, страх от уволнение, страх от отхвърляне на чувствата ни, ревност по отношение на чуждите успехи… Тези чувства ни поглъщат бавно, но сигурно, те са факторът, който поддържа напрежението в организма ни и ни кара да се борим с всички сили за своето оцеляване. Същевременно това оцеляване не е онзи остър и всекидневен проблем, какъвто е бил някога, то неусетно се е превърнало в стремеж към напредък и подобряване на нашето положение в обществото. Така някогашната предпазливост се превръща в безпокойство — болестта на модерните времена.
— Затова отново ще ти повторя, Никълъс-сан — в този пласт няма нищо тайнствено. Тук не става въпрос за просветлението на светците, тъй като двамата с теб не попадаме в тази категория. Ние сме хора от реалния свят, не разполагаме нито с времето, нито със склонността да се откажем от светските съблазни — нещо задължително за онези, които са решени да се въздигнат до чистата и сияйна святост.
— Пред теб се разстила „гецумей но мичи“, Никълъс. Лунната пътека, която трябва да откриеш, в която трябва да се потопиш. Сам, Никълъс. Аз не мога да ти помогна с нищо друго, освен да ти напомня за нейното съществуване. Но и това напомняне може да ти бъде от полза, когато започнеш да мечтаеш и решиш да откриеш произхода на своите мечти.
— Но как ще разпозная „гецумей но мичи“, сенсей?
— По две неща. Първото е, че ще усетиш ясно своите сетива, те ще придобият съвсем реални измерения. Ще имат обем, тегло, резонанс…
— Значи ли това, че ще чувам по-добре?
— Да, но по особен начин. Не трябва да бъркаш теглото с усилването. Няма да чуваш по-добре, както казваш… Ще чуваш по-различно… А второто усещане ще бъде още по-конкретно. Ще чувстваш присъствието на светлина дори когато си обгърнат от непрогледен мрак.
— Простете ми, сенсей, но не разбирам…
— Не е нужно да разбираш, Никълъс. Просто запомни това. — Гласът на Акутагава-сан бавно заглъхна. Никълъс разбра, че е останал сам на планинския склон. Риуто беше далеч, влажните изпарения сякаш погълнаха чувството му за ориентация, което никога досега не го беше подвеждало.