— Уволнен си! — късо рече Нанги. — Имаш десет минути да напуснеш сградата. След това охраната ще получи заповед да те арестува. Същата участ ще те сполети и ако си позволиш да докоснеш дори един документ!
Тресна слушалката, после я вдигна отново и бързо набра номера на Алън Су — вицепрезидента на „Азиатска банка“, който отговаряше за счетоводството и статистиката.
— Господин Су, на телефона е Танцан Нанги. Моля ви да не задавате никакви въпроси. От този момент нататък сте назначен за президент на „Азиатска банка“, Антъни Чин вече не е мой служител. Моля ви да наредите на охраната да го отстрани веднага, но преди това да се уверят, че не взема нищо със себе си… Да, а сега имам няколко спешни задачи…
Ще трябва да отстрани единия. Но кого — Червения или Синия? Поклащайки се върху изумрудените вълни, Бристъл си избра Синия.
Седеше върху брезентовото столче с увиснало дъно, което беше виждало и по-хубави дни, и чакаше нещо да захапе стръвта, помръдваща пет метра под него. На стотина метра от лодката му се полюшваше издълженият силует на двумоторната яхта за развлечения, на която се намираше компанията на Аликс Логан и, разбира се, Червеното чудовище, съумяло да извърши чудо (според способностите си естествено), за да не стърчи там като порязан палец.
Кордата се опъна и макарата се завъртя. Бристъл видя как краят на спининга му се наведе и потрепна, ръцете му автоматически започнаха да навиват найлоновия конец. Ако беше въпрос на лични предпочитания, той положително би си избрал Червеното чудовище. По простата причина, че то беше по-едро дори от него и видът му внушаваше сладката представа за един хубав тупаник.
Но и дума не можеше да става за предпочитания. През дългите месеци наблюдение той успя да намрази именно Синьото чудовище. Преди всичко, защото гледаше Алекс съвсем не така, както повеляват служебните задължения, а някак като човек, който има неоспорими собственически права над нея.
За Червения тя беше просто един от многото обекти, които беше охранявал и му предстоеше да охранява. Той стриктно се придържаше към получените заповеди — да изолира и закриля обекта, да му позволява контакти само с хора, които са проверени и одобрени предварително.
Но нощното чудовище обичаше да я гледа. То имаше достъп до апартамента й, не за цялата нощ естествено, но все пак достатъчно за едно основно претърсване. После вратата се затръшваше под носа му и той се спускаше с поклащане по бетонните стъпала с клечка за зъби в устата.
Прекосяваше улицата и се насочваше към блестящите витрини на близката закусвалня, в която се сервираше пиле на грил. Купуваше порция, която спокойно би нахранила четиричленно семейство, сядаше на някой от оранжевите пластмасови столове и отправяше поглед към осветения квадрат оттатък уличното платно, зад който се събличаше Аликс Логан. Омазнената му уста механично преживяше, парченца пилешка кожа лепнеха дори по хлътналите му бузи, езикът му час по час изскачаше да оближе мазните устни. Бристъл беше убеден, че това, последното, нямаше нищо общо с вкуса на храната.
Рязко подръпване го принуди да се наведе ниско над въдицата, нещата очевидно започваха да се нагорещяват. Запъна подметките на износените си сандали в борда на лодката и дръпна с цялата тежест на тялото си. Но долу, в морските дълбини, сякаш се беше скрил самият дявол. Тласъкът, придружен с рязко въртеливо движение, беше толкова силен, че той почти излетя от брезентовото столче. Какво беше закачил, Господи? Мускулите на гърба му се издуваха от напрежение, цялото му жилаво тяло се противопостави на звяра, захапал стръвта в другия край на кордата.
Сто метра по-нататък, отвъд диамантените проблясъци на развълнуваната вода, ясно се виждаха фигурите на Аликс и нейните приятели. Всички бяха по бански, бронзовите им тела блестяха от крем против изгаряне, лицата им бяха извърнати право срещу палещите, лъчи на слънцето, косите им се вееха на вятъра. Пропукваха капачетата на кутийки ледена бира, безгрижен смях се носеше над вълните.
Бристъл продължаваше да се бори с рибата, макар очите му да не изпускаха увеселителната яхта, а умът му все още да бе зает със Синьото чудовище.
Огромните му мускули окаменяха, адреналин нахлу във вените му, душата му заликува. Никак не е лошо да си жив, дявол да го вземе! Ужасът от гроба, в който искаше да го натика Томкин, остана някъде далеч. Потръпна и забрави всичко — кошмарната нощ, грохота на търкалящата се кола, неудържимото падане, от което стомахът му се преобръщаше, световъртежът и измъкването от пламтящия метален ковчег, тържествуващото съскане на огъня на сантиметри от лицето му, безкрайното търкаляне по стръмния склон към озъбената маска на Смъртта.